— Кога решихте да работите за нас?
— Още преди две години. Аз отдавна подготвях това — отговарях му каквото ми дойдеше наум в момента.
— Сам ли работите?
— Да.
— Берлин не вярва, че един човек сам може да направи толкова много снимки. Вие сигурно имате помощници.
— Моите ръце са ми помощници. Аз имам много сръчни ръце.
— Невъзможно е в британското посолство да оставят така лекомислено секретните материали да лежат на достъпно място.
— Нищо не лежи на „достъпно място“. Аз ги вземам при най-голяма опасност.
Правеше ми удоволствие да пътувам с кола, затова трябваше да издържа на въпросите му. А това не беше от значение за мене.
— Как се казвате?
Колко пъти той ме беше питал за това! Ухилих се, когато за миг видях погледа му в огледалото.
— Цицерон — отговорих аз.
Той направи едно ядовито движение и за известно време млъкна.
— Откарайте ме близо до английското посолство, искам да сляза.
— Не е ли опасно за вас, ако ви оставя точно там?
— Една опасност повече или по-малко — няма вече значение.
Завихме по бул. „Ататюрк“.
— Защо работите за нас?
— Вие плащате добре. Това го знаете вече сам.
— Това ли е единствената причина?
— Какви други причини би трябвало да имам?
— Аз бих искал да ми кажете истинската причина! — гласът му беше пронизващ, звучеше така, като че ли той, Мойзиш, разбираше дълбочините на моята душа.
Мълчах. Може би той беше агент, на когото липсваше ентусиазмът на идеалиста. Германците са си такива! Той поиска още веднаж, съвсем тихо и сериозно, да отговоря:
— Кажете ми истинската причина! Най-после аз казах това, което той искаше да чуе.
— Мразя англичаните! — казах аз с беззвучен глас.
Най-после желанието му се изпълни. Той кимна с глава, като че ли да потвърди това, което дълго и тайно беше предполагал. Запази една минута мълчание, вероятно от уважение към моята омраза. Възнаградих неговата довер-чивост. Всичко се изтръгна от гърдите ми, като че ли се задушавах от болката на спомена. Опивах се от лъжата и гласът ми звучеше още по-пресипнал при мисълта, че това, което разправях, би могло да бъде истина.
— Един англичанин уби моя баща! Мойзиш потрепера. Сега вече той получи това, което искаше, това, което от сега нататък щеше да смята за истинската причина! Събудих го от мислите му.
— Предполагам, че сте в състояние да поръчате един ключ-копие.
Той все още мислеше за моята лъжа, която смяташе за чиста монета.
— Да — промърмори той.
Дадох отпечатъците от ключа на черната касетка, която лежеше нощем на нощното шкафче на сър Хю.
— Вече дадох да ми направят копие от ключа за едната касетка, но този тук е много сложен.
— Ще се уреди — каза той.
Пътувахме по улицата, на края на която се намираше британското посолство.
— Карайте по-бавно!
Той вдигна крака си от газта.
— Съжалявам, че с моите въпроси засегнах някои неща.
Беше много чувствителен за служител в германската тайна служба.
— Изключете фаровете! — казах аз.
Той се подчини. Скочих от колата, потичах няколко крачки край нея и блъснах вратата. Мойзиш даде газ и в същия момент фаровете отново светнаха. Стоях на тъмната улица. Треперех от студ. Внезапно се яви и страхът — ужасът от гнева на един мирно починал, моя баща, с чиято памет аз кощунствувах. Тополите стърчаха на върха като заплашителни сенки. С безпомощно хилене се опитах да изгоня страха. Светлината на следващото утро прогони моите суеверни мисли, а светлината на стоватовата крушка на моята нощна лампа играеше ярко върху документите, в които се говореше за ужасната действителност на войната. Телеграмите и меморандумите, които бяха дешифри-рани за сър Хю, минаваха по своя път през моята стаичка. Това беше един странен нощен разговор с големите на този свят, чиито имена се появяваха в документите: Рузвелт, Хопкинс, Чърчил, Идън, Сталин, Молотов… По-късно Чърчил писа в своите мемоари:
„… ако бихме могли да спечелим Турция за нас, то ние бихме могли да влезем в Черно море с леки подводници и леки морски единици и да подадем на Русия дясната си ръка, без да оттеглим нито един войник, нито един параход и нито един летец от нашите основни фронтове, да доставим материали за нейните армии много по-бързо, по-рентабилно и по-евтино, отколкото през Северния Ледовит океан…“
Това беше проблемът съвсем прецизно изразен.
Аз четях всичко това в подробности, понякога поотделно непонятни за мене, след това брутално ясно изразени в телеграмите, които фотографирах.