Пред моята камера непрекъснато се явяваше условното наименование „Оверлорд“. С течение на времето стана ясно, че с него наименуваха онзи втори фронт, за който руснаците настояваха пред съюзниците и който по-късно влезе в историята като десант във Франция.
Една телеграма гласеше: „Ако Турция стои на наша страна, тогава ще бъдат освободени дивизиите, които са толкова необходими за «Оверлорд»…“
„Разговор с Нуман Меменджиоглу за участие във войната — беше отбелязано в един меморандум. — Турците се колебаят. Ако успеем да ги убедим, това ще бъде един ужасен удар за Германия.“
От 28 ноември до 1 декември 1943 година заседаваше конференцията на тримата големи в Техеран. Сталин заяви, че след края на войната германският генерален щаб трябва да бъде ликвидиран. Ударната сила на германците зависела от около петдесет хиляди офицери и експерти.
По отношение на „Оверлорд“ Чърчил заяви, че той не е загрижен толкова за дебаркирането, колкото за това, какво би се случило един месец по-късно, ако германците успеят да организират своите войски за контраудар.
„… Червената армия трябва в този момент да държи германците в шах. Ние ще ги държим здраво в Италия и ако и турците се активизират, ще победим…“
А в една телеграма от външното министерство до сър Хю прочетох: „… В Египет има седемнадесет въздушни ескадрили. Ако турците се страхуват от германски въздушни нападения, тези ескадрили са достатъчни за въздушно прикритие. Освен това на турска територия могат да бъдат разположени три полка зенитна артилерия…“
А ето и мнението на Чърчил:
„Аз бих искал преди всичко въздушни бази в областите на Смирна и Бодрум… И ако можем там да настаним нашите ескадрили, скоро въздушното пространство ще бъде разчистено. Ние трябва да принудим германските гарнизони по островите да гладуват. Ако Турция се включи активно, островите ще отпаднат от само себе си. Тогава няма да е изобщо необходимо да нападаме Родос. Германците трябва да се грижат за снабдяването на този остров. Ако ние разполагаме с въздушни сили откъм Турция, нашите миноносци ще могат да залавят германските транспорти. Въздушните бази в Турция ще ни позволят да упражняваме един непрекъснат натиск върху германците и това е една подготовка за «Оверлорд»…“
Четях всичко това, фотографирах го, скачах в колата на Мойзиш при нашите нощни срещи и германците знаеха какво мислеха техните неприятели, какво заплануваха и с какво ги заплашваха. Разговорите, които водех с тримата големи на света в моята стаичка, бяха разговори между духове.
Аз се питах: „Какво ме засяга мене «Оверлорд?»“ И допълвах: „Какво ще ми помогнат вашите седемнадесет въздушни ескадрили в Египет, ако само една германска бомба падне върху Анкара и удари например мене, Елиаза Безна, гаваза?“
Познавах добре мазата на британското посолство. Може би сър Хю смяташе тези помещения за сигурни срещу бомби, но никога не съм го видял долу! Аз смятах обаче стените за слаби.
Питах се: „Какво ме засяга това, че германците на остров Родос щели да гладуват, когато с войната ще настъпи глад и в Турция — като във всяка страна, която воюва?“
Бях сам в моята стаичка и моите възражения се разбиваха в имената на Рузвелт, Чърчил и Сталин, които четях в документите. Какво бе казал Чърчил на Сталин в Техеран? Трябва непременно и с всички средства да се накара Турция да влезе във войната. И Сталин му беше отговорил: „Аз държа непременно за това!“
В тази световна война аз бях едно малко нищожество. Аз не можех да направя абсолютно нищо срещу това. Аз можех само да фотографирам — една нищожно малка контрамярка, толкова нищожна и малка, колкото и фактът, че аз вземах пари за това.
Моето всекидневие преминаваше така, като че ли седях в кино и гледах филм, който не ме интересува. Във филма играеше един английски посланик, който всеки ден в седем и половина трябваше да бъде събуждан от своя гаваз с чаша плодов сок. Гавазът пожелаваше добро утро и дърпаше настрани пердетата на спалнята. Леди Мери, съпругата на посланика, също играеше в този филм, красива и недостижима, една дама, която едва забелязваше поздрава на гаваза, когато случайно го срещаше по коридора. И гавазът гладеше панталона на посланика, приготвяше банята му, зашиваше копчетата му.
Гавазът, това бях аз — аз се виждах ясно в тази роля на прислужник, която ми се виждаше толкова недействителна и нищожна.
Не бяхме ли всички ние сенки, които се движеха една до друга, без да се виждат? Колко недействително бе станало всекидневието всъщност! Вървях по коридора, който водеше към работния кабинет на сър Хю. Посланикът беше вън от дома си. В ръката си държах кърпата за бърсане на прах… Кърпата за прах беше моят пропуск, който ми даваше достъп в неприятелската територия, в която правех саботажа. Насреща ми се зададе леди Мери. Аз поздравих, тя отговори с едва забележимо кимване. Влязох в работния кабинет на посланика. Колко безразличен бях аз за леди Мери! Но всичко се заплаща, когато не ми обръщат внимание! При тази суетна мисъл трябваше да се усмихна. Телефонът в кабинета на сър Хю беше единственият, от който можеха да се водят разговори без включване на домашната централа. Аз избрах номера на германското посолство и поисках Мойзиш.