— Тук Пиер — обадих се аз. Той знаеше, че това означаваше пак една среща. Ние правехме уговорките си на един жаргон за агенти, на който ме бе научил Мойзиш и който аз намирах много смешен:
— Ще се срещнем ли утре на бридж? — това означаваше днес в двадесет и два часа на определеното при последната ни среща място.
Вероятно този път не му хареса времето за срещата. Може би той имаше нещо друго пред вид — може би някое момиче, не знаех нищо.
— Не може ли по-късно — запита той.
— Не!
Той се колебаеше.
— Не мога ли да ви намеря някъде? Да ви телефонирам?
— Разбира се! Обадете ми се веднага! Аз съм в работния кабинет на моя шеф. Имате ли номера? — ухилих се аз.
Нужно му беше време, за да се овладее от моето лекомислие.
— Вие сте луд! — После измърмори. — Е, добре, утре на бридж.
Той затвори толкова бързо, като че ли си изгори пръстите от британския телефон. Оставих слушалката на вилката и грижливо избърсах с кърпата за прах слушалката, вилката и шайбата, така че сър Хю да няма никакво основание да ме обвини в небрежност.
ЧЕРНАТА КАСЕТКА
Ние се срещнахме в градския квартал Коджатепе, на един ъгъл на ул. „Акай“. Мойзиш беше побеснял. Защо? Дали защото му бях провалил срещата с някое момиче? Или проклинаше моето лекомислие? Какво пък толкова чудно!
— Вие сте обезумял, да се обаждате от този телефон!
— Карайте — заповядах му аз отегчен.
Той тръгна така, като че ли искаше да изкара всичкия си яд на колата.
— Още по-голямо лекомислие би било да напусна посолството по време, когато съм задължен да избърсвам там праха — казах хладно.
— Ако бяха ви хванали, когато говорехте по телефона?
— Тогава току-що съм говорил с приятелката си. Даже ако им бях казал, че от другата страна е немец, те нямаше да повярват!
Това звучеше нагло, но такова беше моето твърдо убеждение.
— Нищо няма да ми се случи — казах аз и се облегнах удобно назад на седалката.
Разменихме филмите и парите. Мойзиш, все още ядосан, ми даде втория ключ за черната касетка.
— Дано само да стане — промърмори той.
— Още тази нощ ще го пробвам — отговорих спокойно аз.
Той ме погледна бегло.
— Понякога сте страшен…
Усмихнах се самодоволно и се наслаждавах на впечатлението, което правех.
Пътувахме през тихи, празни, тъмни улици. Само от време на време светваха прожекторите на някоя кола зад нас. Свалих стъклото надолу. Беше ми добре да вдишвам хладния въздух.
— Защо англичанинът уби баща ви?
Неговият въпрос ме улучи неочаквано. Стиснах устни. Защо не престане да се занимава с това?
— Това не засяга никого!
— Берлин иска да го знае — отговори той спокойно. — През цялото време все още ви нямат доверие.
— Това ми е все едно.
Дългите светлини на една кола зад нас светнаха, но тя не ни задмина. Мойзиш каза успокояващо.
— Сега, когато се знае истинската причина, поради която работите за нас, за Берлин изглежда съвсем другояче.
— Какво доказва историята с баща ми? Аз може да съм ви излъгал.
— Това не вярвам — каза той сериозно. — Защо англичанинът уби баща ви?
Той не отстъпваше. Разказах му:
— Уж било нещастие при лов. В македонските планини. Властите прекратиха следствието.
Говорех каквото ми дойдеше наум, само за да не ми задава повече въпроси. Помолих баща ми да ми прости лъжата. Пак ме беше обхванал суеверен страх.
— Познавахте ли англичанина, който извърши това?
— Ами, да! Престанете най-после с това!
Той попита тихо.
— Познавате ли го още? Дипломат ли е?
Какво си съчиняваше той? Неговата фантазия ли проникваше? Берлин ли му беше диктувал тези въпроси?
— Няма да отговарям повече! Няма да отговарям повече на нито един въпрос.
Държането му стана напрегнато. Видях как той непрекъснато гледаше в огледалото и как неговите пръсти изведнаж стиснаха здраво кормилото. Той мина до тротоара и спря колата.
— Какво става?
Той не отговори. Подкара пак колата, зави в следващата улица. Тя беше празна, никаква светлина зад прозорците, беден квартал, който беше благодарен на нощта, в която можеше да скрие бедността си. Само фаровете на една кола светнаха късо в нашето огледало. Погледът на Мойзиш се впи в огледалото. Той даде пълен газ и ние полетяхме надолу по улицата. Чувствувах как се навлажняваха дланите ми.