— Преследват ни! — успях да кажа аз.
Гърбът на Мойзиш беше схванат. Той остро зави в един завой.
— Чувствувате ли го вече? — извика той гневно. — Защо използувахте телефона на посолството, идиот такъв?
Мойзиш намали скоростта — колата зад нас също. Мойзиш спря още веднаж. И другият също спря. След това подновихме дивата гонитба през нощта, а колата ни следваше.
С една безсмислена лъжа бях нарушил спокойствието на един мъртъв. Затова плащах сега с този ужасен страх.
— Ако сега се свърши, вие сте виновен! — изкрещя Мойзиш.
Сигурен бях, че вината беше моя, но не в този смисъл, който смяташе Мойзиш.
— Но те не преследват мене — казах аз. — Той дойде зад нас, когато вече седях в колата. Вас наблюдават.
Преследването продължаваше, докато ние спорехме кой е виновен. Залагахме сега всичко на една карта и летяхме с пълен газ през криви улици и улички. Рискувахме да свършим с разбити черепи в някоя стена, но продължавахме да спорим.
— Карайте в квартала на посолствата — изкрещях аз, — на някой ъгъл ще скоча от колата!
Мойзиш не отговори, но взе посока към хълмовете на Джанкая. Бях се вкопчил в надеждата, че знаеха коя кола преследват, че интересите на преследвача бяха насочени към Мойзиш, германския „търговски аташе“, който седеше зад кормилото, обаче преследвачът не знаеше кой се беше качил на ул. „Акай“ в колата му. Това беше една евтина надежда. Страхът, че всичко отиваше към края си, беше по-силен.
— Хайде, пригответе се!
Възбуденият глас на Мойзиш ме изплаши. Пред нас в светлината на фаровете се появи една второстепенна пряка улица. Мойзиш зави надясно. Аз се държах с всички сили за седалката. Мойзиш удари спирачките така силно, че ние подскочихме от местата си. Без да помисля нито за момент, отворих инстинктивно вратата и скочих от колата, без да се бавя нито секунда. Паднах, търколих се по тротоара и останах проснат, тежко дишайки, в сянката на една ограда. Задните светлини на колата на Мойзиш изчезнаха. Чувах рева на мотора му. В този момент се зададе и другата кола. Тя профуча край мене. В нея седеше само един мъж. Сам. Една наведена сянка над кормилото. За секунда само помислих, че разпознавам лицето зад кормилото в слабата светлина на арматурното табло. Истина ли беше или само си въобразявах, че това беше едно гладко, младо, безизразно лице? Мина известно време, докато осъзнах внезапната тишина. Някъде сега две коли се гонеха в нощта, обхванати от бяс за преследване. Но аз бях сам. Въобразявах ли си, че никога няма да забравя младото, гладко лице и че бих го разпознал между хиляди други?
Лежах облечен върху леглото си. Бях безкрайно изтощен. Мислите ми биеха в главата като чук. Защо не можех да престана да мисля. Съмняваха ли се в мене? Знаеше ли мъжът с младото гладко лице кого преследваше? Знаеше ли сър Хю какво правех аз? Откъде знаеше той това? Защо се върнах обратно в посолството? Не би ли било по-добре да се скрия? Но ако пък още нищо не знаеха?
Отговор не намирах. Страхът ме гнетеше. Пръстите ми стискаха здраво ключа копие за черната касетка. За един миг само ме обхвана изкушението да го хвърля през прозореца. Но знаех, че няма да мога да го направя. Натрапчивият натиск да го изпробвам беше по-силен и взе надмощие над мене. Защо трябваше да правя това? Не намерих никакво обяснение. Трябваше още тази нощ да победя страха, за да не крещя утре в лицето на всеки: „Аз съм този, когото търсите!“
Станах от леглото си, но крайниците ми бяха като парализирани. Приготвих статива и камерата и включих лампата от сто вата. Правех всичко това с бавни, механични движения. Сръчността на моите ръце, с която толкова се гордеех, беше изчезнала. Излязох в коридора. Всичко беше спокойно. Минах край картината на крал Георг. Вървях по чорапи.
Невероятно беше, че правех това. Страхът не ме напускаше. Ако ме хванеха, това щеше да бъде за мене едно освобождение. Нито за минута не се поколебах пред вратата на спалнята на посланика, всичко вършех бавно, като в транс, но не се колебаех.
Безшумно отворих вратата, затворих я зад себе си и отидох до кревата. Не се спрях до вратата, да чуя дишането на посланика. Направо отидох до леглото и се спрях пред нощното шкафче, върху което лежеше касетката.
Бях се предал вече на напрежението. Може би посланикът беше отворил очите си и гледаше втренчено моята сянка, която беше по-тъмна от тъмнината в стаята. Не смеех да погледна към него. Можех да крещя от истерия! Една тясна ивица бледа светлина падаше върху касетката. Може би пердето не беше затворено добре. Даже не погледнах натам.