Пъхнах ключа в ключалката. Отвори се съвсем леко. Взех всички документи. До касетката стоеше чаша за вода. Беше празна. Сър Хю беше взел, както обикновено, таблетка за сън. Но може би той е искал само да ме заблуди.
Обърнах се и напуснах стаята.
В моята стаичка втренчено гледах документите. Ръцете ми внезапно започнаха да треперят. Легнах на леглото, чаках да престане треперенето. Беше ли посланикът изобщо в стаята си? Може би леглото му не беше докоснато. Не бих могъл да кажа нищо.
Станах и фотографирах документите. Не бях в състояние да разбера какво лежеше под камерата ми. Само текстът на една телеграма се на-трапи в съзнанието ми. Видях почерка на сър Хю. Той сам беше съставил телеграмата. Утре щеше да бъде шифрирана и изпратена в Лондон. Прочетох: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае…“
Свалих статива, скрих камерата и филмите. Те знаеха вече, че Папен е осведомен. Знаеха ли те от кого той получава сведенията? Угасих моята нощна лампа и се върнах с документите в спалнята на посланика. Бях станал изведнаж ледено студен. Разбрах едно, те знаеха… Влязох, ослушах се. Чух дишането на спящия. Ивицата светлина, която проникваше през пердето, падаше напреко върху леглото. Видях едно бледо, отпуснато лице. Отидох към нощната масичка.
Гледах втренчено сър Хю. Лицето ми се изкриви в подигравателна усмивка.
Каквото и да знаеше той, за мене обаче не знаеше нищо! Поставих документите обратно. И ето беда! Като изваждах ключа от касетката, бутнах чашата, тя падна на пода и се разби. Замръзнах на мястото си. Но най-странното бе, че не изпитвах никакъв страх, нито ужас. Стоях наведен и гледах съсредоточено спящия. Той се размърда и отново се успокои. С широко отворени очи бях устремил поглед в очите на сър Хю, те бяха затворени. Дишането му стана по-тежко, като че ли някаква възглавница натискаше лицето му. Продължавах да го гледам втренчено. Чувствувах, че сега той сънува, че нещо го застрашава.
„ПАПЕН ЗНАЕ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ“…
Съмнявах се в Мара. Защо да не ме издаде? В последно време се отнасях към нея с унизителна арогантност, която ясно показваше колко безразлична ми беше станала. Седяхме в къщичката, която бях наел. Във всеки ъгъл бяха поставени саксии със зелени растения, едно ослепено канарче пееше непрекъснато, наргиле за мен, с което не пушех и което ми беше подарила Мара от моите пари. Радиото свиреше, канарчето пееше, наргилето беше потънало в прах, а шишето с уиски беше винаги близо до ръката й. Това беше уютността, която Мара искаше. Наблюдавах я и търсех признаци за нейното предателство. Дали се беше доверила на Бъск, първия секретар на посолството? Може би не всичко! Може би му беше дала само някакъв малък знак. „Мистър Бъск, аз знам нещо… естествено нищо точно…“ Може би беше започнала едно малко женско отмъщение, което щеше да бъде съдбоносно за мене.
— Как е бебето на Бъск? — питах аз, като че ли много ме интересуваше.
— Добре е — отговори тя кратко.
Друг път тя не можеше да се насити да ми разказва хиляди истории за бебето. Мара се беше променила. Тя усещаше моята нервност, гледаше ме със странен поглед. Или само си въобразявах всичко това? Казвах си, че виждам духове, но нямаше никакво средство против това.
— Имаш ли неприятности с посланика?
Аз трепнах при нейния въпрос, втренчих погледа си в нея, за да разбера какво мислеше.
— Не, и за какво трябва да имам?
— Само така мислех. Ти си толкова странен.
Тя ме погледна. Гласът й звучеше съвсем естествено и с голямо усърдие лакираше ноктите си. Някога бях смятал, че ръцете й са нежни, сега ми се виждаха кокалести. Краката й бяха тънки, светлите й очи празни и безизразни, а нейният така увличащ пресипнал глас беше загубил своята магическа привлекателност. За мене това беше само резултат от употребата на много цигари и на още повече алкохол. Откакто не изпитвах никакви чувства към нея, гледах я със съвсем други очи.
— Не съм странен — промърморих аз ядосано.
Действително нямах никакви неприятности с посланика. След онази ужасна нощ, както обикновено, отидох в неговата стая, дръпнах пердетата настрани, пожелах добро утро, поднесох портокаловия сок. Всичко, както обикновено. Парчетата от счупената чаша лежаха до леглото му. Ако бях изчистил всичко през нощта, щеше да разбере, че някой е влизал в стаята му. Както обикновено, той пиеше портокаловия сок на малки глътки. Като оставяше чашата обратно, забеляза на пода счупените стъкла. Усетих как всичко в мене се сви. Той набръчка челото си, като че ли мислеше усилено за нещо, за което не можеше точно да си спомни.