— Сигурно насън съм я блъснал — продума тихо той.
Държах се така, като че ли погледът ми сега за пръв път забелязваше стъклата. Наведох се бързо и ги събрах. Нищо не се случи!
— Да не се нараните — каза той само и се посвети на сутрешните вестници, които му бях донесъл.
През целия ден той се държеше с мене така, както всеки друг ден. Но аз знаех, че днес той ще изпрати за Лондон телеграмата, която фотографирах през нощта: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае…“ Нищо не можеше да се разбере от него.
Все пък сър Хю трябваше да се запита откъде фон Папен получава своите информации! Той би трябвало да бъде загрижен — или нервен, или недоверчив към хората, които го заобикаляха! Ако той ми бе задал двусмислени въпроси, ако аз бях усетил някакво съмнение, което има отношение към мене — това би било много по-естествено, отколкото неговото обикновено държане.
Той беше дипломат, през целия свой живот беше принуден да убива всяко вълнение, което би могло да издаде неговите мисли, беше научил да се държи винаги резервирано и учтиво — при градински забави, при обявяване на войни или смяна на правителства. Може би в своя дълъг монотонен живот на дипломат той беше вече станал неспособен истински да се тревожи, да бъде недоверчив, да разпознава действително, че има разлика между земетресение и дипломати-тическа протестна нота.
Неговото уравновесено държане ме вбесяваше. И аз излях яда си, който идваше от неизвестността, върху Мара. Просто не можех да понасям, като гледах как се изтягаше от скука в стола.
— Готова ли си най-после с твоите нокти? Тя разпери пръсти и замаха ръцете си, за да изсъхне пресният лак. Беше се разпуснала до крайност.
— Не мога да разбера какво ти е влязло под кожата. — Устните й, с които току-що бе опитвала дали лакът е изсъхнал, се нацупиха. Тя се протягаше все още на стола, играеше на котка! Как ми опъваше нервите днес с това нейно държане!
Опитах се да се овладея. В края на краищата нищо не се беше случило. Всичко вървеше по обикновения път!
Бях се обадил на Мойзиш: „Тук е Пиер…“ Обикновеното. Срещнахме се, както винаги, но този път на хълма на една улица, откъдето бихме могли да забележим всяка чужда кола още отдалеч. Нямаше никой. Качих се в колата и запитах Мойзиш.
— Как се върнахте в къщи?
Той вдигна рамене, погледна недоверчиво наоколо си, потърси преследвача от миналата вечер, който днес не се виждаше никъде.
— Той внезапно изчезна — отговори Мойзиш. — Когато се обърнах, вече не беше зад мене…
Не можехме да си обясним това. Дали преследвачът беше забелязал, че аз не бях вече в колата? Затова ли се беше отказал от своя лов? Това би означавало, че той знаеше кому принадлежи колата, кой седеше на кормилото — и че той беше заинтересован само от лицето, което се беше качило в колата! За мене! Че той искаше да узнае кой бях аз… За този, който ме търсеше, аз бях все още един неизвестен, следователно в действителност абсолютно нищо не се бе случило!
Дадох снимките, които бях направил през нощта, на Мойзиш.
— Бях в спалнята на посланика — казах аз спокойно. И понеже исках да му се харесам, прикрих всяка нервност. — Той беше взел, както винаги, таблетки за сън. Всичко беше съвсем просто.
Мойзиш ме гледаше втренчено.
— Дори и в тази нощ вие фотографирахте?
— Защо не!
Той не каза нищо.
— Откъде знаят англичаните, че един шпионин работи за германците? — попитах аз.
Мойзиш свърза моя въпрос с преследването през миналата нощ.
— Може би не знаят нищо. Може би цялото преследване да е било само случайно. Някой пиян, който, за да си направи шега, се увлече в тази гонитба с нас. Откъде мога да знам аз? Може да съм попаднал на път, който се наблюдава. Аз не мога да твърдя, че противникът ме смята действително за търговски аташе.
— Не говоря за преследването — казах аз. — Говоря за това, което ще намерите във филмите.
Фон Папен знае повече… Аз обясних на Мойзиш. Той не можа да ми отговори защо англичаните бяха станали внимателни. Не можа да прогони съмненията ми с едно приемливо обяснение.
Много години по-късно намерих обяснението. Открих ги в мемоарите на германския посланик фон Папен. Прочетох, че с новините, получавани от мене, той отива при турския министър на външните работи Нуман Меменджиоглу. Наистина фон Папен беше дипломат, политик, той виждаше генералната линия. Действително той трябваше да предприеме нещо, трябваше да изстреля един предупредителен изстрел пред турците, за да им попречи те изцяло да се присъединят към англичаните. Но аз, продажният шпионин, не бях информиран! Аз не бях въведен в голямата политика, бях много жалък за там. Не беше ли съвсем безразлично за господин фон Папен дали изпадах в опасност или не. Четях бележките на Папен: