… някои от британските телеграми ме накараха незабавно да се обърна към Нуман. Напомнях само за телеграмата, в която се изказваше мнение да се построят радарни станции в Тракия, за да се даде възможност на английските бомбардировачи да бомбардират румънските петролни полета. Срещу тази мярка беше необходим веднага протест. Затова аз трябваше да обясня на Нуман, че по някакъв начин зная за английските планове. Английският военновъздушен аташе или неговите сътрудници, обясних аз на Нуман, са говорили в присъствие на неутрални господа за такива планове. Аз трябваше да му обърна внимание за сериозната опасност, която ще възникне, ако Берлин узнае за съществуването на такива радарни станции в Тракия. Тогава много трудно бих могъл да предотвратя едно германско въздушно нападение за разплата над Истанбул. Нуман беше много изненадан тогава от това, което аз знаех, и в своето смущение бе съобщил на британския посланик. Един ден по-късно на моето бюро лежеше телеграмата, която сър Хю бе отправил до Форейн офис във връзка с този случай: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае“.
Следователно фон Папен сам бе събудил спящите англичани!
Обаче тогава, когато за мене беше важно да знам истината, нямах представа за всичко това. Аз знаех какво беше предприел фон Папен. Знаех само, че ме беше страх и този страх с нищо не можех да прогоня. Оставих Мойзиш да ме свали близо до моята къщичка. Намерих Мара да седи в стола, заета с нейните нокти, заобиколена от канарчето, наргилето, саксиите и шишето с уиски. Идилия. Причерня ми пред очите. Ако можех да обидя, да засегна Мара с нещо, щях да почувствувам облекчение.
— Един роднина ми писа — казах аз.
— Е, и какво?
Нищо не я интересуваше. Тя се цупеше и пляскаше с пръсти в ритъма на шлагера, който се носеше от радиото: „Живот в розово…“ — най-новия шлагер от Франция.
И наистина тази сутрин бях получил писмо от Мехмед, един далечен мой братовчед: „Мили мой Елиаза, ние всички тук се надяваме, че си добре…“
Така пишат роднини, които досега не са се обаждали, но които сега ще искат нещо от тебе. „… Спомняш ли си нашата малка Езра? Тя ни доставя много радост. Има отлични бележки в училище…“ Следваше едно безкрайно бръщолевене за Езра, за която аз изобщо не можех да си спомня. Братовчедът ми Мехмед имаше много дъщери… „… Можеш ли да направиш нещо за Езра в Анкара? Ние ще ти бъдем много благодарни. Тя има отлично образование, търговско училище…“
Не бях обърнал внимание на писмото. От роднините си никога нищо не бях очаквал. Бях оставил писмото небрежно настрана. Никога не съм държал на роднинството. Братовчед ми Мехмед изглежда, че ме смяташе за чудотворец, защото работех в британското посолство. Но сега погледнах Мара с ядовита усмивка.
— Ние ще освободим една стая. Аз трябва да взема Езра тук. — Изведнаж си бях спомнил за писмото и за Езра, и най-после Мара се оживи.
— Коя Езра? — гласът й звучеше остро и отровно.
— Една роднина. Цяла вечност не съм я виждал. Свършила е училище — ухилих се аз.
— Тя няма да живее тук! — Мара говореше така, като че къщата беше нейна.
— Трябва да й помогна. Тя е дъщеря на мой братовчед, комуто съм много задължен — промърморих меко аз.
В действителност не бях му задължен за нищо.
— Какво ще прави тя тук? Защо я изпраща той?
— Боже мой, но какво ще прави? Иска да напредне. Анкара е столица. Аз мога да й помогна, имам връзки.
Споменаването на Езра бе извършило своето действие. Мара стана ревнива. Тя гореше от злоба. След това стана нежна и мила. Опитваше се да ме убеди, че Езра щяла да наруши нашата идилия, това трябвало да разбера. Тя ме целуваше, но аз нищо не чувствувах. Уверенията й за нашата любов слушах, като че ли ушите ми бяха запушени с памук. Но това, което тя казваше, звучеше естествено. Значи все още имаше чувства към мене. Тя не можеше да ме е предала!
Отдъхнах. Моето чувство за превъзходство се възвърна, смесено със съчувствие към Мара. Гледах Мара като чужда, но можах, което дълго не бях правил, да бъда нежен към нея — с една нежност, каквато се чувствува при минаването покрай сърни в зоологическата градина, за да ги забравим веднага.
Мара лежеше тихо в ръцете ми. Думите, които тя каза съвсем тихо, ме удариха неочаквано.
— Езра няма да живее тук! Ти работиш за немците. Сега го знам — и затова тя няма да живее тук. Аз не мога да търпя това!