Ударих я силно по лицето.
Мара случайно бе чула един разговор на съпрузите Бъск. Първият секретар, както всички служители при посолството, беше разтревожен. Той казал на госпожа Бъск, че немците имат отличен източник, може би в самата резиденция на сър Хю. Мара бе чула това и на нея й беше ясно, че този източник бях аз. Един след друг изтръгвах тези факти от нея.
— Аз наистина не зная повече — всичко чух случайно. Кълна ти се…
Не знаех дали мога да й вярвам. Но тя беше убедителна в твърденията си. Ако лъжеше, то тя твърдо поддържаше казаното.
— Обичам те! Няма нищо повече от това, че те обичам. Не исках да та заплашвам. Заклевам се!
Измъчвах я с моето недоверие, но нито се освободих от страха си, нито се убедих, че предполагаемият ми враг е Мара. Истината остана в мъгла.
Когато сутринта отивах в посолството, за да започна моята работа, видях на другата страна на улицата, срещу входа, един слаб, висок мъж. Той си палеше цигарата, като предпазваше кибритената клечка в ръцете си. Лицето си ли искаше да скрие? Наблюдаваше ли ме? Той беше млад с гладко лице. Лицето на моя нощен преследвач. Обхвана ме паника и бях безпомощен да й се противопоставя. Ясно чувствувах как бавно ме обхваща депресия, но всяко усилие да се овладея беше безсмислено.
В моята стаичка навих килима настрана. Парите още бяха там — те лежаха постлани като втори килим — най-скъпия, който можех да си представя! Взех банкнотите, потърках ги между пръстите си така, като че не вярвах на очите си. Понякога мислех, че е лекомислено да се държат парите под килима. Бях мислил веднаж и за едно скривалище под стълбата за мазето. В единия ъгъл — там имаше един камък, който беше хлабав. Единствено моята надменност ми беше попречила досега да занеса парите там. Съмнявах се някой друг, също така случайно, да не открие камъка и моята страст всяка вечер да се наслаждавам на богатството си… Сега събрах банкнотите, исках да ги занеса в мазето, но пак се поколебах и накрая се отказах. Проклинах моята нерешителност, а също така проклинах страха си, за който нямах никакви доказателства. Скачах от една крайност в друга. Станах много весел, като че ли тайно се надявах с това да прогоня страха.
В кухнята при Маноли Филоти, срещнах Мустафа Засмях се с мъка:
— Какво ще кажете за един баща, който иска да ми повери дъщеря си?
Маноли вареше в тенджерата пиле.
— На колко години е момичето?
— Сега трябва да е на седемнадесет.
— Тогава бащата е идиот — каза Маноли, като се ухили.
— Прати я камериерка при леди Мери. Тогава всички ще разберем по нещо — каза Мустафа.
— Иска ви се — отвърнах аз.
Маноли поглади кълката на пилето, като че ли беше крак на момиче.
— Не би била лоша идея — каза той. — Тя би могла да спи в моя килер, тъй като всяка вечер си отивам в къщи.
— А тогава от време на време няма да си ходиш вече в къщи — отвърнах му в същия тон. Това бяха типичните шеги на персонала. Аз се смях най-много.
— Наистина ли Езра е красива? — запита пак Маноли.
— На седемнадесет години едва ли би могла да е грозна — отвърнах аз. — Ще питам леди Мери.
Тази мисъл ми бе дошла съвсем внезапно.
Защо Езра да не работи в посолството? Тя можеше да ми стане помощница! Добавих:
— Езра може да стане помощница на всички ни.
Маноли и Мустафа се хилеха.
Изведнаж Езра бе станала много важна за мене. Мисълта за нея се свързваше с представата, че заплашващите сенки съществуваха само в моята фантазия и че можех да си позволя да бъда още активен. Трябваше само да предприема нещо и вече забравях страха. Така си внушавах.
— Една моя роднина ще дойде в Анкара. Още не зная къде да я настаня. Миледи, позволявам си да запитам… — казах аз на леди Мери.
Леди Мери слушаше равнодушно. Отговори ми, че не се нуждаела от друга камериерка.
— Но тя може да дойде тук за няколко дни, докато намери нещо — с равнодушна любезност ми каза тя.
— Много съм ви благодарен, миледи — и напуснах нейния салон с поклон.
Не исках да си призная, че дебнех леди Мери при моя въпрос. Не исках да си призная, че ме интересуваше да установя как съпругата на посланика ще реагира на моята молба. Нямаше ли студено да отхвърли молбата ми, ако съществуваше вече някакво подозрение срещу мене?
Значи те нищо не знаеха! Никой не знаеше, че аз бях този, когото наричаха Цицерон. Ставах смел, триумфирах.
Този ден бях като луд. След обяда посланикът свиреше на пиано в салона. Когато звънна за плодов сок, аз му поднесох чашата. Слушах благоговейно неговото свирене.
— Ваше превъзходителство свири прекрасно.
— Благодаря — усмихна се той на моето възхищение. Изпаднах в музикален възторг. Встъпителната песен на „Летящия холандец“. Започнах да пея: „Срокът мина и пак преминаха седем години. С досада морето ме изхвърля на сушата… Ха, горди океане…“