И той ли изведнаж беше пресметнал времето?
— Три месеца, ваше превъзходителство.
С мене той говореше на френски. На другите каза на английски.
— Аз съм много доволен от него.
Но те не обърнаха внимание на забележката на посланика.
Един от тях ми каза на английски:
— Донесете ми още малко мляко.
— Веднага — отговорих аз.
Той с безразличие добави:
— И малко захар.
Исках вече да потвърдя, че съм разбрал, и тогава открих клопката. Последното изречение беше казано на немски.
Спокойно казах на френски:
— Моля, почти не разбирам немски.
Погледнах право в очите сър Хю.
— Знам на немски само няколко текста на песни и почти не разбирам смисъла.
Сър Хю отговори на погледа ми. Беше един изпит, който се реши в моя полза.
— Още малко захар за господата — каза той на френски. Звучеше, като че ли не одобряваше методите на разузнавачите. Сър Хю беше много чувствителен за този свят. Аз донесох млякото и захарта, въпреки че от първото сервиране имаше предостатъчно от всичко. Трудно ми беше да предотвратя треперенето на ръцете си.
Уговорих се с Мойзиш. Мина известно време, докато успях да го намеря по телефона.
Изглежда, имаше нова секретарка.
— Тука е Пиер. Моля господин Мойзиш.
— С кого искате да говорите? — попита тя след малка пауза.
— Господин Мойзиш. Кажете му, че Пиер иска да говори с него.
Секретарката имаше приятен глас, мек и ясен, но изглеждаше, че бавно схваща. Тя се засмя.
— Пиер? Какъв Пиер?
Вероятно искаше да се занася по телефона с непознатия. Глупав флирт по телефона. Нямах такова желание.
— Пиер е достатъчно! Свържете ме най-после!
Изглежда, че се нацупи.
— Е, свързвам ви вече — гласът й наистина звучеше много приятно. Съжалих, че бях толкова груб с нея.
— Трябва да ме извините, но днес не съм във форма — промърморих аз.
Мойзиш беше вече на телефона и ние уговорихме срещата. Както обикновено, пътувахме по улиците на предградията.
— Англичаните са изпратили агенти — съобщих аз.
Той ме слушаше внимателно.
— Съвсем сигурен ли сте?
— Да. Дошли са специално от Лондон.
— Тогава става сериозно. Искате ли да направите пауза? Повдигнах рамене.
— Трябва да изчакам. Те претърсиха стаите на прислугата.
— Значи не само вашата?
— Аз даже не зная дали са я претърсвали. Но Мустафа се оплака, че някой е пипал нещата му. При мене не са оставили следи.
— Тогава значи нямат определени подозрения.
— Фотоапарата и парите не са намерили. Тях съм скрил добре.
Разменихме филмите и парите и мислехме дали това не е последната ни среща.
— Един от тях изследваше контакта в кабинета на сър Хю — продължих аз моя доклад.
Мойзиш ме погледна внимателно.
— Тогава те още не знаят по какъв начин ние научаваме техните тайни — заключи той и усмивката му ме успокои.
— Защо?
— Те са търсели микрофони за подслушване! Щом като са се нахвърлили на контактите, те са предполагали, че има подслушвателни апарати. Значи, не знаят, че трябва да търсят фотоапарат!
Неговото предположение ме успокои. Моите нерви бяха много опънати, така че се хващах за всяка сламка. Засмях се нервно.
— Аз също не се тревожа. Само сме малко нервни и двамата, сър Хю и аз. По различни причини. Но от днес свирим заедно. Това ни дава сила да издържим.
Мойзиш ме погледна втренчено, като че ли се съмняваше в разума ми. Аз се ухилих, защото неговото учудване ми беше приятно, и обясних.
— Аз пея, а той свири на пианото. Ако агентите бяха открили подслушвателна апаратура, щяха да ахнат от учудване от това, което щяха да чуят.
И двамата бяхме в добро настроение. Когато се сбогувахме, аз казах.
— Извинете ме пред вашата секретарка. Днес бях груб към нея. Тя е нова, нали?
— Да, досега тя беше в София.
— Тогава трябва да е щастлива, че се е махнала оттам.
— Защо?
— Разгледайте филма! След една седмица ще има голямо въздушно нападение над София.
Слязох и отидох при Мара, за да й благодаря за предупреждението. Бях се страхувал от призраци: от Мара, от която очаквах предателство; от младия с гладкото лице непознат, който предполагах, че е преследвачът ми, от агентите, които търсеха само подслушвателни апаратури вместо моята „Лайка“.
Вярвах, че бях разгонил призраците. Никакъв признак, никакъв инстинкт не беше ми подсказал, че днес за първи път бях говорил с моя истински враг. С жената, с която трябваше да премеря силите си и която имаше задачата да ликвидира човека, който се криеше зад псевдонима „Цицерон“.
Тогава не знаех, че тя беше моят истински противник. Но от този момент тя знаеше, че беше говорила с човека, когото търсеше. Бях се страхувал от сенки и призраци. Трябваше да се страхувам от един глас! Един приятен, ясен момински глас. Гласът на новата секретарка на Мойзиш — Корнелия Кап.