Не би ли било за тях голямо удоволствие да сервират на своите съюзници, англичаните, един изцяло разрешен проблем „Цицерон“ с подигравателната забележка, че англичаните спят дълбоко? Така абстрактното понятие „Цицерон“ се превърна и в играчка за суетността на различните служби за контрашпионаж. Наложи се да бъде мобилизиран специалистът на американците по балканските въпроси. Неговото име беше Джордж X. Ърли. Аз бих могъл да бъда горд за това, че даже и на този човек бях създал главоболие. Той беше личен приятел на американския президент Франклин Д. Рузвелт. С мене, гаваза, се занимаваха световно известни личности.
Мистър Ърли, приятел на Рузвелт, губернатор на Пенсилвания, пълномощен министър във Виена, после в София, накрая военен аташе в Истанбул, си спомни за една сътрудничка на американската тайна служба, която работеше в София. Защо да не е възможно да се вмъкне това момиче в германското посолство в Анкара. Момичето беше Корнелия Кап. Псевдонимът „Цицерон“ беше преминал през Берлин, Берн, Вашингтон, Истанбул, София обратно за Анкара, беше преминал един авантюристичен път, беше възбудил клюки и спорове, учудване и недоверие, за да предизвика най-накрая едно строго секретно преследване, една подмолна борба в неутрална Анкара, в която дипломатическите представители на враждуващите велики сили все пак и все още се поздравяваха, макар и само с ледена въздържаност.
Аз не знаех абсолютно нищо за всичко това. Най-малко, че едно 23-годишно момиче ме търсеше, рискувайки главата си. Корнелия била любимката на родителите си. Тя е била безкрайно глезена. Нейният баща беше дипломат от старата школа. Тя беше русо, приятно и весело момиче.
Четях нейната биография:
„… бях на шест години, когато дойдох за пръв път в Съединените щати. Наистина родена съм в Берлин, но никога не съм се чувствувала в Германия като у дома си. Баща ми беше консул в Бомбай, преди да бъде преместен в САЩ. Той беше генерален консул в Кливленд, Охайо. Всичките ми приятели бяха в САЩ. До избухването на войната бях в Кливленд. През 1941 година се върнах със семейството си в Германия…“
Бащата беше на работа в Италия, после в България.
„… няколко седмици бях на обучение за медицинска сестра в Щутгарт. Аз се подчиних против волята си, но не ми оставаше нищо друго, защото в противен случай щяха да ме бутнат на работа в някоя фабрика. Благодарение на връзките на моя баща можах да напусна Щутгарт и да го последвам в Италия. През юли 1943 година отидох с родителите си в София, където баща ми беше делегиран към германската легация. Аз работех като секретарка при германското посолство. Не беше случайно, че аз отидох в Анкара. Американската секретна служба се свърза с мене в София чрез свои посредници в Анкара още през август 1943 година. Още в София вършех шпионаж за американците. В Анкара Мойзиш улесни работата ми за американците. Четири дни след моето пристигане и започване на работа притежавах един ключ от неговата каса и преписвах секретни документи. Моите братя, Петър и Торард, бяха офицери от вермахта и се биеха на руския фронт — още един коз да спечеля доверието на Мойзиш. Той се поддаваше на всяка комедия. При съгласието ми да работя за американската секретна служба голяма роля играеше една моя младежка любов от времето, когато бях в Кливленд. Името на мъжа, когото трябваше да видя отново като агент на американската служба за стратегическо разузнаване в Анкара, няма да съобщя…“
Тя беше настоявала пред баща си в София да й намери работа в неутрална страна, например в Турция, където животът е по-привлекателен за едно младо момиче, отколкото в София. Че тя е попаднала точно на извора, на Мойзиш, е една голяма случайност, защото точно по това време той бе поискал допълнително помощничка. Корнелия би приела и всяка друга работа в посолството.
Тя беше любимката на своя баща и смяташе себе си за едно дете, родено под щастлива звезда — защото можа да срещне пак своята младежка любов. Тя беше готова да заплати за това всякаква цена. Тя седеше в преддверието при Мойзиш, руса, невинна, прилежна. Когато звънеше телефонът, тя вдигаше слушалката и се обаждаше: „Тук търговският отдел…“
Нейният приятен, ясен глас ми бе направил впечатление. „Тук е Пиер. Моля господин Мойзиш!“ Нейното бавене, нейните въпроси бях смятал за тромавост на някоя нова чиновничка. „Пиер? Какъв Пиер?“ И тя се беше засмяла и се бе забавила да ме свърже с Мойзиш — а аз бях попаднал в клопката, смятайки това за малък флирт по телефона.