При това тя беше разбрала, че е говорила с Цицерон! Моят инстинкт ми беше изневерил. Не бях забелязал нейната възбуда, в която я беше хвърлил гласът на търсения. Нищо тогава не ми подсказа! Корнелия обаче чувствуваше, че е близо до целта си.
Идването на служителите на британската секретна служба от Лондон имаше последствия. На касата на сър Хю бе монтирана сигнална уредба. Дойдоха специалисти, изчезнаха зад вратата на неговата работна стая, работеха по цели часове зад затворените врати, но аз можех да си представя какво правеха те. Ключът копие от касата нямаше да може да ми служи за в бъдеще, мислех си аз. Приех това като знак на съдбата. Бях готов да оставя шпионина Цицерон да изчезне от екрана и на негово място да остане само Елиаза Базна, гавазът. Парите, които бях държал скрити месеци наред под килима на моята стаичка и предупреден от Мара бях скрил под стълбата за мазата, взех със себе си в къщичката, която бях наел, и ги заключих в бюрото си. Стигнах до заключението, че вече притежавам достатъчно пари, за да мога да се оттегля и да живея спокойно. Нищо не ме принуждаваше да продължавам моята опасна игра. Не ми оставаше нищо друго, освен да залича следите си, да унищожа фотоапарата, да махна „статива“. Но аз не можех да направя това! Отлагах решението си. Аз чаках — какво, и до днес не мога да кажа.
Срещнах се с Мойзиш, но не му предадох нищо.
— Всичко става много трудно.
Бях обхванат от една летаргия, от която не можех да се освободя. Нямах сили нито да сложа край на всичко, нито кураж да продължавам да фотографирам.
— Бомбардировката над София е станала — каза Мойзиш беззвучно.
Вдигнах рамене.
— Аз съобщих за това навреме — казах аз. Не знаех, че в Берлин все още има хора, които не вярват на моите съобщения.
По-късно Мойзиш пише за бомбардировката. „Сега вече Берлин знае! Цицерон е оправдан, неговата «автентичност» доказана! Но това доказателство беше станало възможно тогава, когато четири хиляди души в София трябваше да загубят живота си под бомбите и развалините…“
— Сега и последният човек вярва, че вашият материал е истински — каза Мойзиш.
Беше ми безразлично какво мислят за мене и дали ми вярват или не.
— Не искате ли да работите вече? — запита Мойзиш.
— Не знам.
Леденият студ на мъгливия зимен ден правеше всичко още по-неприятно. Отидох си в къщи, но Мара беше истерична. Тя ме нападна с думи, от които лъхаше само злоба и ревност.
— Мисис Бъск ще се връща скоро в Лондон. Заради бебето. Тя ме запита дали не искам да отида с нея.
— Иди.
Мара ме погледна с широко отворени очи.
— Знаех си аз! Между нас отдавна всичко е свършено! Ти ме гониш! — изсъска тя възмутено.
Не можех да я слушам повече. — Ти каза, че искаш да заминеш! Ти каза, че може да отидеш в Лондон.
— Ти не искаш да знаеш нищо вече за мен! — хълцаше тя през сълзи.
Нейната истеричност ме прогони от къщата. Върнах се обратно в посолството. В помещенията лъхаше приятна топлина. Всичко излъчваше тишина, уютност. Така си представях атмосферата в някое британско имение. Беше странно, но в тази къща имах чувство на сигурност, закрила, като че ли само тук можеше да се изпълни моят копнеж за спокойствие, непринуденост и удобство.
Постоянната дружелюбност на сър Хю ме засрамваше и моята стаичка ми се виждаше като едно топло, мирно гнездо. Завиждах на Мустафа за съществуването му като безгрижен гаваз. Не бях ли и аз някога така безгрижен?
Легнах на леглото и се унесох в мечти по един скромен живот без опасности.
Мустафа влезе в стаята ми. Той се хилеше. Правеше една смешна физиономия и въртеше очи.
— Тя е тук! О, аллах, Езра е тук!
Съвсем бях забравил, че писах на братовчеда си Мехмед да изпрати Езра в Анкара и да не се тревожи за нея, защото съм й намерил работа.
О, АЛЛАХ, ЕЗРА Е ТУК!
Пристигането на Езра разби всички разумни намерения. Аз бях двадесет години по-възрастен от нея! Бях суетен, безсрамен, сантиментален, циничен, суеверен и грозен. Горях от амбиция и съжалявах сам себе си. Нямах нито едно качество, достатъчно силно, което да ме накара да изпратя Езра обратно на баща й.
Тя беше седемнадесетгодишна. Едно русо момиче, като много туркини от гръцки произход. Имаше гъвкаво тяло и се смееше предизвикателно, защото инстинктивно чувствуваше еротизиращото влияние, което излъчваше. Маноли Филоти, Мустафа, даже бътлерът Зеки започнаха да се топят по нея. Езра внесе живот в стаите на прислугата, разбуди мъжкия персонал на посолството, остави се да я галят, милват, да я глезят. Тя се беше изплъзнала от настойничеството на родителите и сега се наслаждаваше на свободата си. При мисълта, че може би Мустафа е близо до нея тъкмо тогава, когато аз трябваше да се грижа за сър Хю, подлудявах и се отнасях към нея студено и с присмех.