— Сър Хю е поканен на обяд.
Аз се засмях. Знаех това, но я запитах:
— Откъде знаеш?
— Видях го да заминава. Маноли ми каза, че той няма да се храни тук.
Тя замълча. Беше вече стигнала дотам, че се вълнуваше да ме изненада. И после допълни:
— И секретарката му излезе.
Аз станах.
— Може би тя си прави една малка разходка.
Езра поклати глава.
— Аз бях при фризьор…
Едва сега забелязах новата й фризура. Погледнах внимателно момичето.
— … когато аз излизах от фризьора, тя влизаше. Там човек много се бави.
Себе си ли бях подстрекавал през последните няколко дни? Отново ли ме обхващаше страх, когато стоях пред решението, дали да отворя касата, снабдена със сигнална уредба, или не? Усмихвах се. Не се оставих Езра да забележи моите колебания.
— Тогава отвърти бушона — казах аз бавно.
Видях колко напрегнато беше лицето й. Видях нейната възбуда. Но тя се овладя и успя да отговори на моята усмивка с усмивка.
— Вече направих това.
Не ми оставаше друг избор. Сега трябваше да действувам.
— Ти ще чакаш в коридора пред моята стая! Гледах момичето студено и въздържано.
— Добре — прошепна то.
Това беше безсмислено нареждане. Какво би могла да направи Езра за мене в коридора? Би ли могла да извика: „Внимавай, идва някой!“ Но моите думи й показваха колко ледено студен можех да бъда аз, а блясъкът в очите й ме подтикваше повече. Като играех на хладнокръвие, самият ставах хладнокръвен! Усещах как Езра ме следеше с втренчени очи, когато се качвах по стълбата за кабинета на посланика, където се намираше касата. За един момент само имах чувството, че познах себе си. Стана ми ясно, че не бях повикал Езра при себе си в посолството, за да имам една помощничка в нейното лице. Бях го направил, защото имах нужда от публика!
С Мара беше същото. Страхът й за мене, нейното възхищение бяха ме подтиквали дотогава, докато от нея не идваше вече никакво дразнене, за да се показвам пред нея безумно храбър. Затова Езра ми беше така добре дошла! Аз бях като артист в един нов град, пред нови критични зрители, чиито аплодисменти трябваше да спечеля. Алчността да се харесвам беше по-силна от нервността. Страхът не можеше да се мери с манията да направя отново впечатление пред едно момиче.
Чувствувах се като герой на една пиеса, в която се играе шпионаж. Езра беше почитателката в ложата, която след представлението щеше да ме моли за автограф. Какво можеше да ми се случи? Сър Хю беше отишъл на официален прием. Неговата секретарка, Луиза, беше при фризьора. Леди Мери, съпругата му, не се бе показала целия предобед. Тя беше в своите стаи — лекуваше простудата си с огромни количества горещ чай.
Влязох в кабинета, без да се оглеждам, отворих желязната каса, без да се бавя, взех документите от червената касетка, заключих отново касата и се върнах в стаята си. Свирех с уста.
Езра ме гледаше с широко отворени очи, когато минах покрай нея. Аз не й обърнах никакво внимание. Фотографирах документите. Това бяха нареждания на Форейн офис, какво трябва да се съобщи на турското правителство по отношение на военните планове на съюзниците за 1944 година.
Прочетох, че е запланувана една операция срещу германските позиции на Балкана — десантът на гръцка земя:
„Предвидено е на 15 февруари британски ескадрили от бомбардировачи и изтребители да се базират в Измир, от тази база да подкрепят активно операцията срещу Солун. Трябва да се въздействува решително върху турското правителство да даде съгласието си за тази операция и да помогне тя да бъде проведена.“
Това означаваше война! Война и за Турция. Обаче в този момент за мене беше по-важно какво щеше да ми каже едно 17-годишно момиче, пълнэ с възхищение, когато щях да й съобщя моята осведоменост! Фотографирах свободно. Бях занесъл статива си заедно с парите в къщичката, която бях наел и която аз за себе си наричах вила „Цицерон“ — едно наименование, което бях написал с миниатюрни буквички на пътната врата, подобно на просяк, който пише своите тарикатски йероглифи като знак на тайфата си. След като направих снимките, скрих документите под дрехата си. В коридора казах на Езра:
— След пет минути можеш да завъртиш отново бушона здраво! Повече от пет минути не е необходимо.
Бавно се качвах по стълбата нагоре, разточителствувах с петте минути, за да не намаля възторга на Езра към мене от страхливото бързане.
Заплатих обаче моето лекомислие с отчаян ужас. Срещнах леди Мери.
— Елиаза!
Нито я бях видял, нито чул. Нейният глас ме изтръгна от моята сомнамбулска сигурност и внезапната уплаха почти ме смрази. Трябва да съм погледнал с широко отворени от страх очи жената, чието будно внимание винаги ме плашеше повече, отколкото всяко сбръчкване на вежди от сър Хю. Дали нейната простуда я заслепи, за да не забележи моето треперене?