Аз бях фотографирал всичко — напрежението, че моята родина ще води война, бе отстранено. Чувствувах се горд и живеех с убеждението, че аз съм предотвратил войната.
Подадох жакета на сър Хю, който искаше да облече, за да се сбогува с маршал Линел.
— Днес е чуден ден, ваше превъзходителство — казах аз.
— Ако знаете колко малко ме интересува днес времето — отговори той.
Неговото лице беше навъсено. Откъде можеше да знае, че аз въобще не мислех за времето?
Сър Хю също написа по-късно своите мемоари.
За онези февруарски дни там прочетох:
„Последва време на трудности, през което ние не правехме никакъв опит да скрием нашето разочарование…“
Докато сър Хю се сбогуваше с маршал Линел, аз изтривах сълзите от бузите на Мара. Тя остана вярна на своята господарка и бебето на Бъск. Заминаваше с тях за Англия.
— Не ти се сърдя…
Тя го каза с онази женска смелост, която трогва мъжа. Същата вечер Езра стана моя любовница.
РОЛЯТА НА КОРНЕЛИЯ КАП
Много години по-късно, когато отново срещнах Езра и отдавна бяхме далеч от всякакви желания, приключения и мечти, тя се усмихна и каза:
— На Мара даде пътя, мене можеше да ме въртиш на малкия си пръст, но за жената, която беше всъщност важна за тебе, ти изобщо не се погрижи. Ти даже не си знаел за съществуването на Корнелия.
— Сега тъкмо ще наваксам това — отговорих й аз.
И аз наваксах, като че ли исках да съживя отново стария Цицерон от 1944 година. Аз се ровех в живота на Корнелия, както по-рано се ровех в писмата на зетя на Рибентроп и после в касата и нощното шкафче на сър Хю. Макар че всичко това не можеше вече да ми бъде от полза, горях от любопитство да намеря обяснения. Понякога ми се струваше, че Корнелия беше само някаква измислица и нейното действително съществуване трябваше отново винаги да доказвам сам на себе си.
Каква беше Корнелия? Как се беше държала тогава, когато беше заплашителната сянка за мене. Аз исках да знам всичко за нея!
— Питайте Зайлер, той пръв я доведе от София в Анкара! — насочи ме към него един служител на германското посолство.
Зайлер — спомням си за него. Аташе по печата при фон Папен. Едър, широкоплещест, тъмнорус мъж. С Мойзиш се бяхме срещнали веднаж в жилището на Зайлер. Там аз предадох филмите, които доказваха пропадането на британските планове за десант при Солун. Тази среща на „задните стълби“ не беше пълна с напрежение, както другите в колата на Мойзиш. Една вечер в мъжка компания. Пихме уиски, бяхме в добро настроение. В стаята имаше роял. Мойзиш каза:
— Вие сте ми разказвали, че сте пели със сър Хю. Знаете ли изобщо да пеете?
— На вас, германците, трябва всичко да ви се доказва — ухилих се аз и запях моите арии с акомпанимент на пианото и звънтенето на чашите.
Това беше прекрасна шумна вечер!
Зайлер, притежателят на това жилище, беше довел Корнелия в Анкара. Исках да знам дали това беше истина. Исках всичко да знам, даже и сега, макар че беше вече 1961 година! Намерих Зайлер. Той живее в Германия, край Нюрнберг. Не притежава вече роял, но затова пък има кокошки. Станал е притежател на птицеферма. Аз му изпратих моите въпроси чрез посредник. Моят немски език не е така добър, за да мога сам да разговарям, а и нямах средства за пътуването.
Към мозаичните камъчета, от които исках да изградя портрета на Корнелия, се прибави и една магнетофонна лента. Седях в моето жилище в Истанбул — бившият шпионин слушаше разговор, който възкресяваше миналото му. По стените висяха мои снимки: Елиаза Базна в различни пози и преди всичко във фрак, като певец. Свидетели на моята суетност! Аз седях в халат на цветя, сам опротивял на себе си от моята еднообразна еснафщина, слушах съобщението от миналото, предизвикано от въпроси, които могат да се поставят само с известни познания от днес. Аз дебнех и собствените си мисли, които идваха в главата ми при слушането на лентата. Като че ли еснафската уютност на моята стая изчезваше. Плъзгащият се шум на развиващата се лента в паузите на разговора късаше нервите ми, като че ли всичко това се случваше тогава, когато всичко беше за мене решаващо.
— Каква длъжност имахте през 1944 година в германското посолство в Анкара?
— Бях аташе по печата.
— Какви бяха отношенията ви с Мойзиш?
— Ние бяхме приятели.
— Работили ли сте заедно с него?
— Когато се случеше.
— Как се удаде на Корнелия да стане секретарка точно на Мойзиш?
— Това беше случайно.
— Странна случайност. Но тъкмо вие сте довели Корнелия в Анкара.
— Мойзиш имаше нужда спешно от една втора помощничка. Той имаше секретарка и търсеше още една.
— Защото сведенията на „Цицерон“ му създаваха много работа?