— Защо той прояви такава ревност.
— Той е темпераментен. Неговият приветлив австрийски характер…
— И тя дойде?
— Тя бе проверена. От отдел личен състав на Министерството на външните работи. От службата за безопасност на райха. В края на краищата беше служба, която е под ведомството на Калтенбрунер.
— И всички установиха, че Корнелия бе най-подходящата?
— Тя дойде в Анкара през януари 1944 год.
— Така значи беше постигнала целта си. Моята противничка беше на мястото. Как ли е ликувала! Но магнетофонната лента го предаваше другояче.
— Аз и Мойзиш я посрещнахме на гарата. Тя слезе — и сега бях неприятно изненадан.
— Защо?
— Нали аз я бях препоръчал. Бях я описал: мила, красива, елегантна. Когато слезе от влака, ние я гледахме поразени. След това Мойзиш ме погледна така, като че ли се съмняваше в разума ми.
— По-нататък! Вие бяхте неприятно изненадан.
— Тя имаше ужасен вид. Косата й висеше по лицето, неподдържани мръсни ръце и нокти.
— След дълго пътуване по влака.
— Но не! Не можеше да бъде във връзка с това. Аз имах впечатлението, че й се бе случило нещо по пътя, което трябваше съвсем да я е разстроило, така че тя да не обръща внимание на своята външност.
— Може би е искала да се избави от шпионските поръчения? Може би американците, за които работеше, я бяха тормозили по пътя. Може би тя е била под натиск? Тя се беше впуснала в нещо и може би сега не искаше да продължава, а я принуждаваха.
— Аз не знам. Ние не можехме да си обясним нито вида, нито поведението й.
— По-късно тя промени ли се?
— Външно да. Мойзиш я упрекваше за външността й. Тя преглътна. Но смятам, че го мразеше, защото с това той нарани нейното честолюбие. Но иначе…
— Какво иначе?
— Беше трудно с нея. Не можеше много да се направи. Тя не се смееше. Беше безучастна. Апатична. Точно противно на нейния характер в София. Един съвсем друг човек. Мойзиш предлагаше да й намерим един мъж — може би това да е причината. Беше лошо с нейната истерия…
Магнетофонната лента свърши. Въпросите водеха до отговори, които ми показваха една Корнелия, каквато не бях очаквал: една Корнелия с много различни лица — едно красиво, отчаяно момиче, една истеричка, която се изоставяше, за да се поддържа след това прекалено.
Друга лента.
Само за мене ли беше загадка това момиче или също и за хората, с които беше в най-тесен контакт?
Потърсих сведенията си от Сан Диего в Калифорния, изказванията, които Корнелия Кап бе направила сама. Тя говореше:
„… моето истерично поведение не беше нищо друго, освен една маневра за заблуждение от моя страна. Аз играех на истеричка, за да прикрия моята вътрешна нервност и безпокойство. В края на краищата живеех с постоянния страх, че може да бъда открита. Ако се бях държала като нормален човек, тогава бих направила впечатление в дните, когато напрежението се повишаваше почти до непоносимост. Но така винаги изглеждаше, че съм истерична…“
Корнелия, която искаше да ме хване, се правеше на истеричка — също както и аз пред Езра минавах за ледения шпионин. Аз допълнително почувствувах сходството на нашите характери.
Но намерих едно място в нейните обяснения, което ме изплаши. Там тя казваше:
„По време на моята работа в Анкара трябваше да вземам таблетки, защото моята дейност късаше нервите ми. Връзките на баща ми не биха ме спасили от бесилото, ако бяха ме хванали.“
Наистина ли тя играеше само пред другите. Не заблуждаваше ли и себе си, своето съзнание, своя страх, своето честолюбие под възбуждащото влияние на таблетките?
Седях в моята превзета уютност, заобиколен от сведения, магнетофонни ленти и турски украшения. Какво щеше да стане, ако се отвореше вратата на стаята и влезеше Корнелия, сега на края на тридесетте, отритната като мене?
Аз бих й казал:
— Да си признаем, че беше пагубен занаят! Използуваха ни, както аз използувах моя фотоапарат! Имахме ли наистина чувството на задоволеност? Чувствувахме ли се наистина така важни, така решителни, така великолепни? Нали повечето време прекарахме само в това да крием нашия страх.
Би ли признала Корнелия? Може би с ирония бих я попитал: — Какво ви заплатиха за това, за да забравите страха?
ОПЕРАЦИЯ „ОВЕРЛОРД“
Оверлорд!
Около тази тайнствена дума бяха приковани мислите и надеждите на много хора. Оверлорд! За сто седемдесет и шест хиляди войници и офицери това можеше да означава смърт. За генералните щабове това означаваше решаването на една сложна задача, за тайните служби — загадка, за противника — заплаха.
Операцията трябваше да започне в един ден, условно наречен „Д“. Първоначално не беше определена точната дата за „Д“. Но малко бяха датите, които биха били подходящи за този ден, на който съюзниците залагаха своите надежди.