— Тук Пиер — аз бях в блестящо настроение. Ликувах по телефона, като че ли бях направил някакво завоевание. — Как сте, дете! Какъв прекрасен ден? Наближава пролетта! Какво ще правите на Великден? — аз правех плоски комплименти.
— На Великден съм в отпуск — отговори тя сухо. — Кой сте вие всъщност?
— Пиер. Аз съм Пиер, най-добрият приятел на Мойзиш!
Тя се засмя късо.
— Кой сте в действителност, искам да знам. Аз чувам винаги само Пиер.
— Кой съм аз? Това не те засяга, сладка! Дай ми сега г-н Мойзиш.
Тя не каза нищо повече. По шума на телефона разбрах, че превключваше. Сега Мойзиш беше на апарата.
— Няма да бъде лошо утре да се срещнем на бридж — казах аз. — Имам вече козовете в ръцете си.
— Добре, радвам се — отговори той. Но гласът му звучеше недоволен.
— Боже мой, като че ли сте в много лошо настроение — извиках аз в телефона. — Поздравете вашето очарователно момиче от мене.
— Престанете веднаж за винаги с тези глупости! — изръмжа той и затвори.
Срещнахме се на един ъгъл на ул. „Юздемир“. Аз се качих в колата на Мойзиш и както обикновено, направихме нашия кръг през стария град и разменихме парите и филмите.
— Вашето момиче ми каза, че отива на Великден в отпуск — казах му аз.
— Слава богу — промърмори той. Ухилих се, като видях навъсеното му лице.
Виждаше се, че той не беше добре настроен по отношение на тази жена.
— Аз с удоволствие бих излязъл един път с нея на разходка.
— Ако ви харесват истерични жени, моля!
Неговото настроение тази вечер изобщо не можеше да се сравнява с моето. Докоснах го по рамото, слязох и се върнах в моята стаичка в посолството. Поставих парите под килима, както бях правил вече по-рано. Мислех, че отново мога да си позволя това.
Великден 1944 година беше решителното време за Корнелия Кап. И понеже всичко вече е минало, няма никаква полза от това, че днес знам всичко.
Пак е Великден, но седемнадесет години по-късно. Аз седя в моето жилище в Истанбул, един тромав бивш шпионин, и търся обяснение на събитията отпреди. Току-що пощата ми бе донесла втората магнетофонна лента от Германия с моите въпроси и отговорите на Зайлер, бивш аташе по печата в германското посолство, онзи човек, с чиято помощ Корнелия беше съумяла да стане секретарка на Мойзиш.
Сложих лентата и включих.
— Какво се случи тогава в дните преди Великден?
— Момичето се правеше на лудо. Ние не знаехме защо.
— Какво имате пред вид, като казвате, че се правела на луда?
— Нейната истерия не можеше вече да се понася.
— Корнелия Кап твърди днес, че това е било само игра.
— Не вярвам това. Тя беше напълно загубила контрола над нервите си.
— Може би се е страхувала, че Мойзиш вече се съмнява в нея?
— Това е възможно. Обаче тя не би трябвало да се страхува. Ние не бяхме забелязали, че работи за другата страна. Тя беше възмутена от някаква измяна…
— Каква измяна?
— По онова време няколко германци бяха избягали при англичаните.
— В Анкара ли?
— Не, в Истанбул. Служители в германското генерално консулство.
— Обикновени служители на консулството?
— Не. Служители от абвера. Специалисти.
— Важни служители, следователно?
— Да. Това предизвика голямо объркване между германците. Първо изчезна единият, после другият, тогава избягаха всичко трима души.
— И Корнелия Кап беше възмутена от това?
— Тя ги беше нарекла предатели. Тя разказваше за двамата си братя. Те бяха офицери на Източния фронт. Тя казваше, че такива предатели забиват ножа в гърба на войниците, които се бият на фронта. Тя употребяваше фрапантни фрази, като изпълнение на дълга, дълг на тези, които не се бият, към тези, които са на фронта, че Германия ще спечели войната напук на всички неприятели. При всеки удобен случай тя беше държала речи.
— За да не падне съмнение върху нея.
— Вероятно. Тя даже донесе писма от своите братя и ги прочете пред всички.
— Какви писма?
— Това бяха трогателни писма. Както пише един войник от фронта, който се старае да види някакъв смисъл във войната. Както пишат войници, които вярват в нещо, за което си заслужава да си пожертвуваш живота.
— Тя прочела тези писма.
— Да. Мойзиш ми разказваше, че след това плакала. Припаднала в бюрото си и плакала неудържимо.