— Една предателка в раздвоение?
— Откъде можехме да знаем какво става в душата на един човек в такива моменти? Аз не мога да си позволя да осъждам.
— Но тя е прочела писмата, за да докаже, че е една много добра германка, от семейство на много добри германци.
— Във всеки случай няма друго никакво обяснение. Тя е искала да ни заблуди. Тя беше такъв нервен човек, че Мойзиш й се беше наситил. Той искаше да я освободи от работа.
— Той искаше да я отпрати? Значи, не е вяр-но, че тя е изчезнала, а Мойзиш е искал да я махне?
— Може би съвпадение на двете. Ние не знаехме, че тя е почти постигнала своята цел и е мислела, че е вече застрашена. Може би е мислила, че Мойзиш я наблюдава. Той не е правил това. Просто не можеше вече да я понася. Той беше отишъл при г-н фон Папен…
— Защо? За какво?
— Те искаха да решат дискретно деликатния въпрос. Баща й все пак беше дипломат. Искаха да внушат на генералния консул да вземе дъщеря си обратно при себе си. Като причина се изтъкваше, че ни създава грижи с нейното здраве. Затова тя не е в състояние да се справя с работата си.
— Значи писахте на генералния консул Кап в София.
— Не, в Будапеща. Той беше преместен. Ние му писахме. Корнелия нищо не знаеше.
— Трябваше да изглежда така, като че ли бащата взема дъщеря си обратно.
— Да, така трябваше да изглежда. Ние искахме да се съобразим с бащата. Тя ни създаваше много грижи при работата. Беше невнимателна и когато я упрекваха, получаваше припадъци. Това беше бреме.
— Логично, тя е била невнимателна при работата си за Мойзиш, за да бъде внимателна при работата си в помощ на другата страна…
Аз слушах магнетофонната лента и си представях състоянието, в което трябва да е била тогава Корнелия Кап. Тя предполагаше кой беше търсеният от нея Цицерон. Тя беше близо до целта, но умираше от страх да не бъде хваната от немците и екзекутирана.
Магнетофонът се въртеше нататък. Чувах гласа на Зайлер:
— Ние бяхме изненадани и радостни, когато тя изведнаж помоли за отпуска. Както казваше, искаше по Великден да посети баща си в Будапеща. Тогава Мойзиш веднага дойде при мене и радостно потриваше ръцете си. Каза ми, че станало по-леко, отколкото той си представял. Корнелия заминавала в отпуска. Е, и тогава никога вече нямаше да се върне обратно.
— Той значи не мислеше за нищо друго, освен по този удобен начин да се освободи от една истерична секретарка.
— Да. Тогава той беше особено любезен към нея.
— Изкуство!
— Аз зная, тя правеше покупки. Мойзиш даже я придружаваше. Купуваше великденски подаръци за нейните родители и нови неща за себе си.
— Тя беше отишла с Мойзиш в ABC, нали?
— Защото това беше най-изисканият магазин. Аз изключих лентата. Тогава в ABC бях срещнал Корнелия.
Моите мисли отлетяха обратно. Исках да зарадвам Езра. Бяхме пред витрината на ABC.
— Колко е прекрасна! — Езра се бе прехласнала в една рокля на витрината, една красива рокля, в която щеше да изглежда като дама.
Седях след това в моето килерче и мислех за Езра. Спомних си роклята и си представих възторга на Езра, когато щях да отида при нея с плоската кутия от ABC и тя намереше роклята. Струваше ми само едно повдигане на килима, където лежаха банкнотите. Бях горд да изпълнявам желания по всяко време, на всяка цена Аз се намирах на върха на своите амбиции, без да подозирам. Не се страхувах от провал. Мислех, че ще продължи все така, все така… Не си давах сметка, прогонвах всяко съмнение и когато идваха колебания, вземах парите, слагах ръцете си отгоре им, опипвах ги, сграбчвах цели пачки банкноти и пак вярвах в себе си. Аз бях ненаситен. Краят? Аз не вярвах в никакъв край. Един ден щеше да се свърши с Цицерон, шпионина, също и с Елиаза, гаваза, незначителния прислужник. Но едва тогава щеше да започне животът за Базна, господаря.
Аз бях милионер!
Бях безкрайно богат, в каквато и валута да смятах. През този студен, ясен предпролетен ден притежавах цяло състояние. Бяха два милиона и триста хиляди, като смятах в турски лири! Или четири милиона и шестстотин хиляди германски марки. Или триста хиляди лири стерлинги! Беше опиянение да мисля за това! Когато влязох в ABC, видях Мойзиш, който се правеше, че не ме познава. Той не ме интересуваше. Интересуваше ме само красивото момиче, което придружаваше. Видях тъмнорусата й коса, нейните дълги крака, нейните неспокойни очи, каквито имат жени, пълни с жажда за живот. Беше Корнелия Кап, моят враг, за който нищо не знаех и която също не знаеше, че човекът, който стоеше срещу нея, беше така трескаво преследваният от нея шпионин Цицерон. Тогава Мойзиш бе много недоволен, докато Корнелия и аз си говорехме весело.