Нашите сенки — шпионинът и агентката — се бореха от седмици, но когато стояхме един срещу друг, не се познавахме. По това време Корнелия Кап почти беше достигнала целта си. Тя знаеше, че зад Цицерон се крие един турски служител на британското посолство. В нейното собствено обяснение по-късно прочетох:
„Аз не знаех как изглежда Цицерон. Един път той дойде през нощта в стаите на Мойзиш. Аз дебнех пред къщата. Тогава го видях отдалеч, но беше тъмно. Той бързо тичаше към къщичката в градината. Отдавна беше изчезнал, когато аз достигнах това място…“
Тя беше дебнала Мойзиш. Тя беше чела куриерската поща от Берлин. Тя беше чакала в нощта. Тя систематично беше обкръжавала непознатия, когото наричаха Цицерон, за да го ликвидира. И в ABC тя, без да подозира, беше говорила с него!
Усмихнат гледах след нея, когато тя напусна ABC с Мойзиш, и реших да го питам следващия път кое е било красивото момиче.
— Роклята във витрината — казах след това на продавачката.
С подаръка за Езра под ръка отидох в салона на хотел Анкара Палас. Седях в едно кресло и се наслаждавах на атмосферата, която не ми се полагаше като гаваз. Мислех за красивото момиче от ABC и как ще се зарадва Езра. Аз пак мечтаех за луксозния хотел, който исках да построя в Бурса.
Безбройните огледала в Анкара Палас ласкаеха моята суета. Те отразяваха един много елегантно облечен господин, който можеше да си позволи да седи тук, да бездействува и да мечтае. Усмихнах се на образа си в огледалата — тогава видях момичето.
Тя влезе в залата. Исках да стана и да тръгна към нея.
— Ало, мадам, току-що имах удоволствието в ABC…
Но потънах обратно в креслото, гледах втренчено в огледалото, не бях в състояние да се помръдна. Жената от ABC не беше сама. След нея в залата беше влязъл един млад мъж, разговаряха интимно. Усмихваха се един на друг и минаха покрай мене, без да ме забележат, и изчезнаха в ресторанта.
Изведнаж ме обхвана страх. Исках да си внуша, че съм се излъгал, че виждам призраци, както преди няколко седмици. Но страхът не ме напускаше.
Мислех за едно младо, гладко лице, за онова преследване в колата на Мойзиш. Бях видял преследвача, с младо гладко лице. Имах го в спомените си от онази нощ, когато той профуча в колата покрай мене. Бях забравил да мисля за това лице и за заплахата, която то представляваше за мене. Сега заплахата беше пак тук и с нея страхът.
Човекът, с когото момичето премина през залата, беше същият, с младото гладко лице!
„СИЪРС ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО…“
Езра се хвърли на врата ми. Аз я блъснах.
— Остави ме на спокойствие!
Тя ме погледна втренчено, изненадана.
— Исках да ти благодаря.
— За какво?
— Роклята — ти си ми донесъл роклята.
В мислите си аз бях хиляди километри далеч от нея. Отдавна бях забравил роклята. Действително ли я бях донесъл в къщи? Сигурно, без да мисля, бях я оставил под огледалото в коридора.
— Добре. Роклята не е толкова важна. Хиляди мисли се блъскаха в главата ми, но аз не можех да се справя с тях.
— Какво се е случило? Мога ли да ти помогна с нещо?
Гласчето на Езра като че ли идваше от безкрайността. Моите нерви ми изневериха. Изкрещях насреща й:
— Какво се е случило? Ти имаш роклята! Какво искаш още! Остави ме на мира!
Очите й бяха пълни със сълзи. Едно нежно, срамежливо същество.
— Аз исках да ти помогна — пошепна тя.
— Никой не може да ми помогне! Престани с твоето хленчене!
Тя се сви в един ъгъл на стаята, седна уплашено в едно кресло и ме загледа втренчено, искаше да ме разбере.
— Не ми се пули така! Махни се оттук!
Страхът ме караше да кипя от яд. Като че ли нещо би се променило, ако аз не бях отишъл в ABC!
Почти се задушавах в стаята. Кой беше този мъж? Кое беше момичето? Бях запитал портиера на хотел Анкара Палас: „Познавате ли жената, която току-що влезе?“ Той само беше вдигнал рамене. „А мъжът?“ „Той често идва тук. Англичанин, мисля, Сиърс се казва или нещо подобно…“
Не беше ли безразлично как се казва? Ако беше английски агент, тогава в действителност той не се казва нито Сиърс или нещо подобно, а съвсем другояче, и нямаше значение какво име би имал. Една германка, с която Мойзиш бе ходил по покупки, се среща с един англичанин и същият този човек беше ме преследвал веднаж. Това беше същественото! Опитах се да намеря Мойзиш по телефона. Но той не беше в посолството. Аз не можех да се освободя от страха си. Мислите се въртяха в главата ми на кръг. Възможно беше всичко: момичето беше германска агентка. Защо не? Доверена на Мойзиш. Може би тя имаше задача да се добере до англичаните. Може би в последните седмици Мойзиш бе разбрал кой ни е преследвал тогава. Това би било възможно! И той не бе счел за необходимо да ми го каже! Той никога не ми е казвал всичко!