Или: англичанинът се бе добрал до момичето. Може би тя беше приятелка на Мойзиш и чрез нея англичанинът държеше Мойзиш под наблюдение.
Или: англичанинът беше по моите следи, беше видял как говорех с момичето в ABC и сега беше заедно с нея, за да разбере дали тя ме познава. Но тогава би било по-просто всъщност да преследва мене самия!
Или беше случайност, че двамата бяха дошли в Анкара Палас?
Или, или, или… Това бяха безсмислени думи, безпомощни размишления. Отново опитах да вляза във връзка с Мойзиш. Напразно.
Защо се страхувах така? Може би се заблуждавах сам! Може би си въобразявах само, че съм познал в лицето на мъжа моя преследвач. Исках да заглуша мислите, които ме измъчваха, но не успявах.
Отидох в британското посолство, взех парите под килима, взех камерата и се върнах в моето бунгало.
Цяла нощ лежах буден. Нямах никакви доказателства, че в действителност съществува опасност за мене. Обаче дълбоко в себе си бях уверен, че сега, и може би за пръв път, действително ме застрашава опасност.
Сутринта станах в четири часа. Нямаше нужда да броя парите си. Знаех колко притежавам! Бях богат човек и исках да остана такъв. Унищожих всички следи на моята дейност. Разбих „Лайката“ и останките й хвърлих в Инкесу дереси, една малка рекичка. Металическите пръчки, които отдавна вече не употребявах за статив, отидоха на същото място. За парите още преди седмици бях наел една касетка в банката, в която вече се намираше по-голямата част от тях. Остатъка сложих в един куфар.
Събудих Езра.
— Не питай нищо! Днес на обед ще дойдеш в британското посолство. Ще вземеш този куфар със себе си. Ще чакаш на двеста метра от посолството в едно такси…
Виждах уплашените й очи, но нямах никакво време за обяснения.
— Ще отидем с куфара в банката. Преди това ще опаковаш всичко тук, което е мое. Няма да се връщаш повече тук…
— Къде да отида? — тя се опита да остане спокойна, но трепереше като лист.
— Ще вземеш една стая в хотел. Аз ще уредя всичко с къщата. После ще видим.
Тя преглъщаше. Нейните ръце ме прегръщаха.
Аз я милвах, усетих, че се бях успокоил, след като взех решението.
— Слагам край на всичко — казах аз. — Нищо не се е случило, но не искам повече.
Оставих я сама.
В седем часа бях в моята стаичка в британското посолство. Отвъртях стоватовата крушка от нощната лампа, смених я с една по-слаба. Не исках да останат никакви следи. Занесох крушката в мазата и я разбих в кофата за боклук. Хиляди съмнения да имаха по отношение на мене, те не биха имали никакви доказателства. При мене нямаше нищо, което да не може да притежава всеки гаваз.
Отидох в кухнята и напълних една чаша с портокалов сок. Беше седем и половина, време да събудя сър Хю. Чувствувах се безкрайно облекчен. Една тежест беше паднала от мене. Имах чувството, че съм преустановил навреме! Ще поработя още малко, ще си направя голямото удоволствие да бъда един нищожен гаваз, за когото никой не подозира, че нее нужна да бъде такъв. След това ще предупредя и ще напусна.
Наблюдавах скрито сър Хю, когато стана. Лицето му беше навъсено. Точно както всяка сутрин преди банята. Една позната навъсеност, която ме успокояваше. Моето явяване беше знак, че банята е приготвена. Не беше необходимо да го казвам.
— Кой костюм, ваше превъзходителство?
Той гледаше втренчено гардероба, чиито врати бях отворил, и след късо размисляне посочи един тъмносив еднореден костюм. Завиждах му за гардероба. Отново в съзнанието ми се появи мисълта, че аз съм дребен, набит, с твърде грозно лице. Мислено се виждах в салона на Анкара Палас в елегантния костюм и ясно съзнах колко евтино съм изглеждал. Много малък за големия свят!
Сър Хю беше джентълмен даже и когато беше небръснат и още сънен изчезваше в банята. Приготвих костюма му. Знаех коя риза, коя връзка, кои чорапи отиваха за този костюм. Бях вече дресиран за вкуса на сър Хю и бях загубил способността да притежавам собствен вкус. Тази сутрин всичко ми стана ясно в един миг. Зложелателството беше като отрова, която аз не можех да изхвърля от тялото си.
Той се върна обратно, блестящ от свежест, в напълно естествена, самоуверена изисканост. Прислужвах, както обикновено прислужва един прислужник, когото едва забелязват. В действителност исках да му изкрещя в лицето, че аз съм Цицерон, само за да изтръгна ужасната му самоувереност, за която му завиждах. Той беше весел, готов за деня, беше измил от себе си навъсеността.
— Вие трябва да сте щастлив, че служите при мене — засмя се той сухо, като че ли някаква мисъл го забавляваше.