От опит вече знаех, че той не очакваше отговор. Той искаше само да говори. Това беше признак на добро настроение. Благоразположение към един член от персонала.
— Ако служехте при колегата Папен, не бихте имали сега за какво да се смеете.
Аз потреперах и се свих, бях доволен, че се намирах зад гърба му. Четках небрежно сакото.
— Преди известно време в Истанбул са дезертирали трима германци.
Това беше общоизвестно. В посолствата и легациите знаеха всички, от дипломатите до портиера.
— Плъховете напускат първи потъващия кораб, ваше превъзходителство — позволих си да продумам.
— И сега колегата фон Папен има да оплаква още една загуба.
В неговия глас звучеше един лек високомерен тон. Не зная защо, изведнаж разбрах, че той веднага ще съобщи за изчезването на една жена от германското посолство. Защо в този момент можех да мисля само за момичето от ABC, което придружаваше Мойзиш?
Стараех се да не допусна сър Хю да види лицето ми. Отидох към гардероба и от едно чекмедже за бельо взех чиста носна кърпа за украшение на неговото сако. Той я постави грижливо във външния горен джоб.
— Една германка е изчезнала — каза той почти със задоволство. — У фон Папен сега всичко е надолу с главата.
Той беше вече облечен, погледна се в огледалото, кимна ми приятелски с глава и отиде да закусва.
Вече не разбирах какво става. Страдах от неизвестността. Какво се бепте случило? Направих равносметка: бях срещнал Мойзиш в ABC, придружен от едно младо, хубаво, русо, невинно изглеждащо момиче. Ние двамата бяхме се смели заедно. След това видях отново тази жена в салона на Анкара Палас. И при нея беше онзи мъж, който беше за мене един призрак на страх, мъжът с гладкото младо лице. Аз не бих могъл да се закълна, че това действително беше лицето на преследвача от времето на бясната гонитба с колите, и въпреки всичко, ако все още можех да вярвам на очите си, нямаше никакво съмнение в това за мене! И сега сър Хю с бегло злорадство спомена за изчезването на една германка от посолството. Защо така натрапчиво свързвах момичето от ABC с изчезналата от посолството? Може би не съществува изобщо никаква връзка! Може би всичко беше само плод на моята свръхнапрегната фантазия!
От онази нощ, в която бях унищожил всяка улика, доказваща, че аз и Цицерон сме едно и също лице, не се беше случило нищо. Една седмица беше изминала. Великден 1944 година. Но тъкмо тази липса на събития ми се струваше неестествена, късаше нервите ми.
Бях напуснал къщичката, която в една смесица от ирония и гордост бях нарекъл вила „Цицерон“. Езра, моята любовница, живееше в една малка стая в стария град. Два от куфарите ми — тези с шитите по мярка костюми, първокласното бельо и елегантните обувки — бяха при нея. Парите си бях оставил в една касетка в банката. Счупената „Лайка“, металните пръчки на моя „статив“ лежаха някъде на дъното на реката. Бях ли действувал само в момент на паника? Имаше ли основание в действителност за каквито и да било опасения? Бях ли престанал много рано?
Сър Хю беше приятелски настроен и равнодушен както винаги — един господар, който беше далеч от света на своя слуга на хиляди километри. Струваше ми се понякога, че леди Мери, от чието око винаги се плашех, ме наблюдава зорко. Но после сам се успокоявах, че само си въобразявах. Ако изобщо имаше нещо необикновено, то това беше само фактът, че не можех да намеря въобще Мойзиш. Непрекъснато се опитвах да се свържа с него. Но може би е бил на служебно пътуване до Берлин. Така беше един път, преди месеци. Той не беше задължен да ме информира предварително. Трябваше да се примиря.
Докато сър Хю закусваше, отидох в кухнята. Изведнаж имах много свободно време. Месеци наред бях водил двоен живот, като гаваз и като шпионин. Сега ми се струваше, че бях съмнителен за всекиго, понеже постоянно се маех из къщата, без истински да съм зает с работа. Маноли Филоти, готвачът, беше доволен, че има един партньор за разговори. Той беше винаги готов да разпространява най-новите слухове.
— При германците пак е дезертирала една жена — разправяше той с важна гримаса на лицето.
При това не беше нещо необикновено, че персоналът на посолството знаеше тези неща.
Във всяко посолство, при приятели и неприятели, работеха местни хора. Между тях се въртеше голяма търговия. Турските служители при германското посолство купуваха от турските служители при американското британското или съветското посолство уиски или водка и доставяха в замяна рейнско вино или „Мозел“. Дамите и господата от посолствата пиеха виното, уиските или водката, можеха да предполагат откъде идват, но никой не задаваше въпроси. И слуховете, приказките, най-новите клюки минаваха по същия път, както уиските, водката и виното.