— И аз вече чух — промърморих аз.
— Знаеш ли коя е тя? — питаше Маноли. Поклатих глава. Той се усмихваше доволен, че може да ми каже нещо ново.
— Това е една секретарка. Казва се Корнелия Кап.
За пръв път чувах името на моята неприятелка. Но името не ми говореше нищо. То още не принадлежеше на момичето от ABC, което беше интимно с един мъж, от чието лице аз се страхувах. И въпреки това в подсъзнанието си чувствувах някаква зависимост, която означаваше опасност.
Следобед поднасях чай в работния кабинет на сър Хю. Мистър Бъск, неговият пръв секретар, беше при него.
Когато влизах с таблата в ръце, чух едно изречение от техния разговор:
„… заведена със самолет в Кайро. Разпитват я по всички правила на изкуството…“
Това беше мистър Бъск, който съобщаваше. Той замълча, когато аз влязох. Безшумно поставих сервиза, налях чая, сложих подноса със сладки на място и излязох.
Главата ми се замая. Това беше едно изречение, което висеше във въздуха, което можеше нищо да не означава. И при все това то ми въздействуваше. Аз усещах опасността, като че ли можех да я хвана с ръка. Корнелия Кап е момичето от ABC, тя е, която има връзка с Мойзиш! Тя може да знае, че Цицерон е камериерът на британския посланик! Именно нея сега разпитват в Кайро по всички правила на изкуството! Аз нямах никакви съмнения вече! Бях сигурен, че не си въобразявах вече всички тези зависимости! Притежавах свръхчувствителния усет на онзи, когото преследват на живот и смърт!
И точно тогава видях мъжа с младото гладко лице.
Той стоеше на ул. „Ахмед Агаоглу“. На тази улица е входът за персонала и доставчиците на британското посолство. Дали вече се знаеше, че Цицерон работи в британското посолство и принадлежи към съсловието, което трябваше да ползува задните врати? Портиерът в Анкара Палас беше казал, че мъжът се казва Сиърс или нещо подобно. Неговото име можеше да ми е безразлично. Никога не узнах истинското му име, дори и по-късно. За мене то остана „Сиърс или нещо подобно“.
Не знаех колко дълго вече чакаше този Сиърс. От момента, в който случайно го забелязах, той остана там повече от час. След това напусна мястото и тръгна бавно надолу по улицата към центъра.
Облякох бързо палтото си, напуснах къщата и побързах след него. Когато го видях пред себе си, останах на известно разстояние зад него. Беше ми все едно какво би мислил сър Хю, ако тъкмо сега би имал нужда от мене и не ме намери. Сиърс вървеше като някой, който имаше нужда от движения на чист въздух в падащата привечер. Той не бързаше и не се оглеждаше.
Едва на бул. „Ататюрк“ той взе такси. Когато таксито тръгна, започнах да тичам. Задъхан, успях да взема следващото такси на площада.
— Карай след този! — и бутнах на шофьора една банкнота, която го накара бързо да се подчини.
Този път в колата зад Сиърс бях аз. Това пътуване беше спокойно. Той не знаеше, че този път той трябваше да се освободи от един преследвач. Завихме по „Мармара Сокаги“. След това колата на Сиърс спря в една странична улица пред една кооперация.
— Карай покрай него!
Видях как той плати на шофьора и слезе. Влезе в сградата.
— Спри! Чакай на следващия ъгъл! Слязох. Рискувах да бъда забелязан от Сиърс.
Какво имах да загубя? Ако той вече ме познаваше, беше все едно. Ако не, нямаше да му направя впечатление.
Влязох в къщата, прочетох имената на вратите. Тук живееха много чужденци. Това беше модерна сграда, предпочитана от чиновници в посолствата и търговци. Името Сиърс не открих никъде. Обаче имаше достатъчно имена, от които се виждаше, че техните притежатели бяха англичани или американци.
Когато Сиърс влизаше, видях, че в ръката си държеше връзка с ключове, следователно той живееше тук. Ясно беше, че той знаеше къде трябва да ме търси, а аз — къде можех да го намеря.
Таксито ме закара близо до посолството. Никой не ме бе търсил.
Дни наред по всяко свободно време наблюдавах къщата, но Сиърс, или както и да се казваше той, не се яви вече. Имах време за моите мисли. Пресмятах шансовете си. Какво можеше да знае Корнелия Кап? Какво би могла да съобщи на англичаните в Кайро? Тя би могла вероятно да каже, че Цицерон е идентичен с камериера на сър Хю! Но това би било само едно твърдение, а не доказателство. Какво биха направили англичаните? Биха могли да претърсят стаичката ми. Там вече нищо не можеше да се намери. Всичко, което би могло да бъде съмнително по отношение на мене, беше отстранено. Даже и крушката от сто вата беше разбита. Можеха да ме наблюдават — но аз бях сигурен, че за сега нямаше още нищо от този род, иначе бих забелязал това. Всеки ден отивах в страничната уличка на „Мармара Сокаги“ и нареждах нещата така, че да мога да забележа, ако някой ме преследваше. Нищо! Никой! Трябваше само да издържа, тогава всяко съмнение по отношение на мене щеше да изчезне като в пясък. Това беше въпрос на нерви!