Използувах великденските празници. По поръчение на американците подадох молба за отпуска, казах, че искам да посетя родителите си. Като ден за бягството беше определен 6 април. Мойзиш напразно ме е очаквал на перона на гарата. Още следобед напуснах жилището си съвсем спокойно и с всичкия си багаж заминах при човека, когото познавах от Кливленд, който сега работеше за американското разузнаване. Никога не съм получавала пари за моята дейност. Причините трябва да се търсят в отношенията ми с младия американец, когото срещнах отново в Анкара като агент. Главната причина обаче беше моето желание да се върна обратно в Америка. И тази награда ми беше обещана за моята шпионска дейност.
До този момент англичаните не подозираха съществуването на Цицерон. Американската тайна служба искаше да постави британските си колеги пред свършен факт. Със самолет бях закарала в Кайро и представена на англичаните. Там те за пръв път чуха името Цицерон — от американците, които ме показаха като доказателство! Англичаните слушаха всичко вкаменени. Нямах представа дали са ми повярвали или не. За тях това беше голям провал. Те бяха много горди, за да го признаят. Англичаните омаловажават и днес все още всичките тези факти, за да не загубят престижа си. След това бях върната отново със самолет в Анкара. Промениха напълно моята външност. Косите ми бяха отрязани късо и боядисани черни, облякоха ме в униформа на английския женски спомагателен корпус. Самата аз не можех да се позная…“
Сега вече знам всичко. Тогава обаче, когато всичко това се бе случило, живеех в неизвестност. Тогава нямаше нито магнетофонна лента, нито съобщения от Калифорния. Аз останах и по-нататък гаваз на негово превъзходителство британския посланик, готов всеки момент да бъда арестуван. Нищо не се случи, нищо, което би ми подсказало, макар и само за миг, че те вече се досещаха кой беше Цицерон. В посолството всичко вървеше по старому. Въобразявах ли си, че сър Хю изглеждаше по-затворен? Струваше ми се, че неговото държане към Мустафа, към Маноли и към Зеки не беше същото, както по-рано. Съмняваше ли се във всички нас? Все още ли не знаеше кой от нас беше предателят? Страхът ме преследваше. Понякога натискът ставаше толкова непоносим, че исках да сложа край на всички размишления, на всички съмнения и опасения, които ме измъчваха. Всяка нощ в моята стаичка бях готов да бягам и всяка нощ отново надделявах ужаса, защото моето бягство щеше да им даде последното доказателство — ако те все още го нямаха…
Чаках развръзката, която не искаше да дойде.
Усещах и промените, които ставаха около мене. По-често от обикновено сега идваха американци в посолството. Виждах ги да идват, затваряха се и разговаряха дълго и после си отиваха. Какво означаваха техните чести посещения? Кои бяха те? Дипломати? Агенти? Изгарях от любопитство и безпокойство.
Между турците и англичаните сега започна също отново активна дейност. Месеци наред бяха студени и резервирани един към друг, сега отношенията се съживиха отново. На 6 април беше изчезнала Корнелия Кап от германското посолство и почти едновременно аз бях престанал да действувам като Цицерон и премахнах всички следи. Не беше ли странно, че тъкмо по това време се дойде до едно отчуждаване между турското правителство и германското посолство, докато англичаните и турците отново се сближаваха? Какво се беше разиграло зад кулисите? Моята фантазия, подхранвана от хиляди опасения, ми представяше най-различни връзки и отношения. Стремежът да си създам една убедителна сигурност взе надмощие. Трябваше ли отново да се опитам да се осведомя от документите? Защо да не ми се удаде още веднаж? Не мислех да направя това за германците. Само за мое собствено успокоение, за моята собствена сигурност исках да надзърна в документите, телеграмите и меморандумите. Обаче аз не смеех вече!
Месеци наред знаех какво става зад кулисите. Сега усещах, че ставаха тайнствени неща и аз с усилие се въздържах да не се интересувам за тях. Понякога мислех, че усещам съвсем ясно как поставяха клопки, в които трябваше да се хване сам онзи, който беше Цицерон. После отново ми се струваше, като че ли сам си превързвах очите, за да не виждам пропастта, към която крачех.