Не знаех нито какво става, нито какво трябваше да направя. Разбрах, че не притежавах вече инстинкта, който ме беше водил досега. Бях станал безпомощен. Трябваше да чакам…
Германия беше винаги най-големият купувач на турски хром. През войната даже Турция беше останала единственият доставчик и беше продавала на германците толкова необходимия за въоръжението хром въпреки всичките опити на съюзниците да прекъснат тази търговия. Сега изведнаж отново зачестиха посещенията на мистър Бъск в съответните турски министерства и висши чиновници от турските министерства на външните работи и търговията бяха приемани от сър Хю. И изведнаж, на 20 април, турците спряха внезапно износа на хром за Германия. Един тежък удар за германското въоръжение, едно поражение за г-н фон Папен, един успех за сър Хю, който не можеше да прикрие своето доволство. Той сияеше, когато на този ден му помагах да облече дипломатическата униформа, която обличаше, за да направи, след дълга пауза, отново посещение на министър-председателя на Турция.
Страниците се бяха окончателно обърнали. Турският неутралитет не стоеше вече здраво на краката си.
Ако правителството, чийто поданик бях аз, се ориентираше от сега нататък само към британски курс, увеличаваше се и опасността за мене. Досега можех да се страхувам като турски гражданин преди всичко от нелегално отмъщение от страна на английската тайна служба, ако биха влезли по следите ми. Сега би могло да се случи да се поиска съвсем официално моето наказание от турските власти!
Аз бях едно нищожество, с което моето турско правителство не би се занимавало дълго, ако би се доказало, че съм само бреме за висшата турско-британска политика. Не можех по-дълго да чакам деня, когато търсенето на Цицерон щеше да заглъхне. Трябваше да напусна посолството, преди да е станало късно. Да бягам беше изключено. Трябваше да се реша, да избера най-простия път: да предупредя, че напускам, даже с риск съмнението окончателно да падне върху мене.
Бавех се да произнеса решаващата дума. Може би те чакаха само да я кажа?! Биха ли се опитали да ме възпрат да напусна посолството? Усещах как треперят ръцете ми, когато подадох на сър Хю дипломатическия фрак. В блестящата униформа той изглеждаше самото олицетворение на една сила, срещу която аз бях безпомощен.
— Ваше превъзходителство, смея ли да помоля за нещо…
Беше ми тежко да произнасям думите уж безразлично. Капки пот избиха по челото ми.
— Какво има? — той беше на път за министър-председателя, нямаше време за своя гаваз.
— Жена ми живее в Истанбул, децата ми… — запъвах се. Това, което казвах, звучеше не-искрено, малко убедително. Внезапно ми мина през ума, че от няколко месеца не бях се интересувал за жената и децата. Бях прогонил от главата си всяка мисъл за семейството, за да не ме смущава. Моята жена отдавна бе загубила всяко значение за мене. Но сега използувах нея и децата си като претекст.
— Говорете, моля — каза сър Хю нетърпеливо. Той ми хвърли един поглед, хладен, безразличен. Играеше ли той на безразличие?
— Ваше превъзходителство, бих искал да помоля да бъда освободен. Аз мога да си намеря работа в Истанбул. Моето семейство… — не доизказах изречението и не посмях да погледна сър Хю. Взех двувърхата шапка, която подхождаше на униформата.
— Вие искате да предупредите, че ще напуснете?
Мислех, че чувам късо колебание. Стори ми се, като че ли очите му внезапно и пронизващо се втренчиха в мене.
— Ваше превъзходителство, в много неудобен момент ви занимавам с моите лични работи — заеквах аз. Ръцете ми бяха мокри от пот. Като че ли под очите му трябваше да издържа един последен изпит, преди да бъда спасен.
Той се обърна:
— Дайте, моля!
Не разбрах какво искаше той. Бях невнимателен. Той направи една крачка към мене, взе шапката, която бях стиснал, от ръцете ми.
— Извинете, ваше превъзходителство — прошепнах аз. Не беше ли ме издало вече моето странно държане?
Той гледаше шапката в ръцете си.
— Вие трябва да знаете вашите намерения — каза той бавно. — Естествено, аз не мога да попреча на вашето напускане.
Гласът му звучеше ясен и овладян.
— Уредете всичко това със Зеки-допълни той.
Направи така, като че ли внезапно бе изгубил всякакъв интерес към мене. Той ме препрати към бътлера, който отговаряше за прислугата.
— Благодаря, ваше превъзходителство — с голяма мъка произнесох аз. Извадих кърпата си от джоба на панталона, стисках я в юмрука си и за миг, когато той погледна настрана, изтрих потта от ръцете си.