В продължение на няколко секунди той гледаше от прозореца навън. След това тръгна към вратата.
— Да, уговорете всичко със Зеки — каза той още веднаж.
Аз избързах пред него, отворих му вратата, с носната кърпа още в ръката.
— Сърдечно благодаря — изговорих набързо.
Бях доволен, че той излезе.
Аз излязох в коридора и гледах след него. Мустафа идваше насам по коридора. Той се смееше.
— Голяма гала-униформа — каза той и поклати глава по посока на сър Хю. След това ме погледна. — Лошо ли ти е?
— Не ми е добре — измърморих аз, като си триех челото с носната кърпа. Нещо падна от кърпата на пода — един плосък ключ.
Мустафа пак се ухили:
— Загубил си нещо. Ключа от квартирата на Езра?
Усетих смъртна уплаха. Още в присъствието на сър Хю бях държал носната кърпа в ръцете си. Ако ключът бе паднал пред неговите очи, той веднага щеше да го познае и търсенето на Цицерон би веднага завършило: това беше копието на ключа от неговата черна касетка!
Бях повярвал, че съм унищожил всички доказателства, които биха дали улики срещу мене. Копията от двата ключа, които притежавах, бях забравил. Бързо вдигнах ключа.
— Да, ключа на Езра — казах пресипнало аз и се помъчих да се усмихна.
Докога щастието щеше да ми се усмихва?
В живота си бях проиграл много шансове. Исках да ми остане поне последният — да живея като богат човек. Понякога се питах какво биха мислили хората за мене. Сър Хю например. Дали изобщо той Си мислил нещо за мене? Дали бях за него една тъмна личност? Или мистър Бъск, за когото някога трябваше да напиша биографията си: „… роден съм на 28 юли 1904 година в Прищина…“ Какво означаваше за тях Прищина? Вероятно аз бях за тях един „туземец“, роден някъде на Балканите. Прищина? Никога не беше го чувал. И ако сега те се съмняваха в мене, за тях аз бях един долнопробен субект, който е направил всичко това за пари! Но нямаха ли право от тяхно гледище?
Аз вече нямах връзка със семейството, от което произхождах. Отдавна се държах настрана от цялата фамилия, бях един особняк. Понякога мислех дали моят живот не би протекъл другояче, ако бях вървял по пътя, предначертан от моя произход. Сега например, докато опаковах куфара си в моята стаичка, мислех през цялото време, обхванат от страх, който тайно владееше в душата ми, дали наистина ме очакваше едно златно бъдеще.
Баща ми, Хафуз Яшар, учител по ислямска религия, притежател на две имения, беше благочестив и съсредоточен в себе си човек.
— Ти се осланяш твърде много на твоето щастие! — това бяха постоянно неговите думи, когато се грижеше за мене. Честта на фамилията се пазеше у нас високо. Славата на моя дядо, за когото баща ми умееше да разказва, беше оставила следи у нас. Дядо ми е бил паша през време на Османската империя. Името му беше известно, той беше прочутият Тахир паша! Храбрият! Един прякор, който може да звучи смешно за модерните уши, обаче ние, децата, го произнасяхме със страхопочитание.
Преселихме се от Прищииа в Солун, живяхме там недалеч от родната къща на Кемал Ататюрк, основателя на модерна Турция. Един мой чичо, генерал майор Кемал, е действувал на страната на Ататюрк.
След това баща ми завежда фамилията в Истанбул. Старата Османска империя все повече и повече намаляваше и всяко намаление означаваше за нас ново преместване.
Прищина стана югославска, Солун гръцки. При всяка смяна на местожителството баща ми загубваше имущество, имоти, земя. Той беше управител на имотите си, обаче не беше в състояние да спечели нови имущества. Той беше учен по религиозни вьпроси, а не търговец.
— Защо не ни върви? — питах аз.
— Не е най-важното да имаш богатства… — обичаше да ми отговаря той.
Смятах това за приказки на човек, който живее далеч от живота. Баща ми ме изпрати във военното училище Фатих; там бях един от многото млади възпитаници от добри фамилии. Но аз бях черната овца. Препоръчаха на моя баща да ме вземе от училището.
Моите съученици от военното училище почти всички днес са на ръководни места в Турция. Моят брат следва в Германия. Тримата ми братовчеди са директори във финансовото управление. Днешният кмет на Анкара е също един от моите роднини.
По пътя, по който тръгнах, и за това, което стана от мене, не мога да хвърля вина върху фамилията си или на временните обстоятелства. Аз бях излязъл из релсите.
След Първата световна война в страната дойдоха окупационни войски: италианци, французи, англичани. Отидох да работя като обикновен работник в една френска транспортна част, за друго не ме биваше. Научих се да карам кола. Това ми стана страст, от която никога вече в живота си не можах да се освободя. Един ден направих катастрофа с един френски камион, французите ме уволниха. Отидох на работа при англичаните, станах шофьор на един английски капитан. Когато седях на кормилото, смятах се за много повече от моите връстници, които следваха в университета или учеха някаква професия.