Мене не ме биваше за нищо. Бях негоден за нищо.
Пред къщата на родителите ми един френски офицер бе оставил мотоциклета си. Нали французите и англичаните бяха неприятели на турците? И нали щеше да бъде голяма заслуга, а освен това и хубава шега да им се изиграе някакъв номер? Аз се метнах на мотора и полетях из града като ненормален, докато внезапно се намерих в една улица, която слизаше стръмно надолу и, което не е рядко в Истанбул, накрая продължаваше само със стълби. След този излет мотоциклетът се превърна в куп желязо, а аз бях окървавен на няколко места. Турската полиция ме арестува и ме предаде на французите. Французите ме завлякоха при англичаните, при които бях на работа в момента.
Четири души фелдфебели ме биха един след друг. След това ме бутнаха във военния затвор. Чувствувах се като мъченик. Независимо от това станах опърничав и бях отново бит с камшик. Мразех ли англичаните? Мразех ли французите? Аз си втълпявах това, обаче в действителност мразех порядъка им.
Един фелдфебел ме изведе от мазето, в което бях задържан, и ме поведе нагоре, за да мия дъските на коридорите. Ловко измъкнах пистолета му, принудих го да ми отвори вратата и избягах.
Бях ли герой? Никой не се интересуваше от моите геройски дела! След един час бях хванат, този път от французите. Те ме закараха в тяхната жандармерия в района Бабиали. През нощта помолих да бъда заведен в тоалетната. Този път избягах от прозореца на клозета.
Дни наред се скитах из Истанбул, мислех се за бунтовник, а всъщност не бях нищо повече от един вятърничав деветнадесетгодишен скандалджия.
На гара Йеникапъ на една пейка видях заспал френски войник и му откраднах пистолета. На другия ден бях отново хванат.
Списъкът на моите престъпления междувременно беше нараснал: кражба, повреждане на военно имущество, въоръжено бягство, забранено притежание на оръжие… В актовете ми написаха: „… Внимание! Базна е опасен и хитър млад престъпник…“
Затвориха ме в единочка, със завързани ръце и крака, двойно осигурен пакет. Един френски военен съд ме осъди на три години затвор. Закараха ме в Марсилия, след това в един лагер за принудителна работа в наказателна колония. Там получих своите знания по френски език, които ми донесоха толкова много похвали от сър Хю.
Окупационните сили сключиха с новото турско правителство договор, който взимаше под внимание всички осъдени по закона на окупационните власти турци. Една част от моето наказание бе опростена.
На път за родината останах в Марсилия. Работех в един клон на фабриката за камиони Берлие. За пръв път научих нещо полезно: станах автомобилен механик. Който по онова време разбираше нещо от техника, беше търсен човек в Турция. Станах майстор-механик по автомобилите в градското управление на Истанбул. След това комендант на пожарната команда в Йожгат — аз, идиотът, бях горд от това! Когато бях повикан на военна служба, станах шофьор на Али Саид паша, инспектор на I военна група. Смятах това за голяма кариера. След това реших да стана самостоятелен. Няколко търговии в които успях, и с добавка от моя баща можах да си взема един стар Щудебейкър. Станах шофьор на такси за своя сметка — частно. Сметката ми не излезе и аз бях щастлив, когато югославският посланик Янкович търсеше шофьор-слуга и ме одобри. Бях станал това, което стават всички в Турция, които не са учили нищо и които са поне малко сръчни — гаваз.
Гаваз при Янкович, гаваз при полковник Клас от американското посолство, гаваз при съветника на германското посолство Йенке, гаваз при мистър Бъск, гаваз при сър Хю… Нямаха ли право да ме смятат за един съвсем незначителен човек от неизвестен произход?
Обаче аз бях използувал последния шанс на моя живот! В една касетка в банката на мое име се пазеха милиони!
В последния ден на април 1944 година напуснах британското посолство. Сбогуването беше безшумно. Не можах да видя сър Хю. Вечерта преди това той бе наредил бътлерът Зеки да поеме временно моята работа.
— Аз бих искал да се сбогувам със сър Хю. Зеки, вечно високомерен, едва ме погледна.
— Негово превъзходителство заповяда да не го смущава никой.
Дали всичките ми страхове не бяха само плод на въображение? Може би изчезването на Корнелия Кап съвсем не трябваше да означава края на Цицерон? Може би не е имало въобще повод да заличавам следите си, да хвърлям камерата, металните пръчки и почти в последния момент и двата подправени ключа в канала?