Разделихме се приятелски и в следващите месеци Лио редовно се обаждаше да научи как върви работата и да разменим по някоя и друга клюка. Половин година по-късно „Грийнпийс“ официално ни уведоми, че снема мониторинга върху проекта (след първите изпитания обаче го възобнови и до края останахме под бдителното им око). Постепенно писмата от Лио се разредиха, а след едно, в което разказваше любопитни неща за Средна Азия, млъкна. Не отговаряше и на мрежовия си адрес. Потърсих го чрез централата на организацията и оттам ми отвърнаха, че той бил с отговорна мисия в североизточен Казахстан. Нямах представа къде е това и от географския атлас научих, че била пустинна провинция на границата с Китай — без индустрия или рудодобив, според мен тя въобще нямаше с какво да притеснява еколозите, освен може би с изоставения атомен полигон от времето на студената война. Много по-късно разбрах какво е правил там Лио, но нека не изпреварвам събитията…
Същия ден вечерта ми се обади и българката Деси. Похвали ми се, че вече е водещ репортер в първа национална телевизия, и след половин час празни приказки изплю камъчето — да я уредя за репортаж, защото шефовете й късно направили заявка пред пресслужбата на Сънпоулз и оттам им казали, че ще чакат половин година. Молбата й ми напомни техния израз „българска работа“. Казах, че за момента няма нищо особено интересно, но тя бе много настоятелна и в края на краищата — в името на старото приятелство — й обясних как да хакне записа от единственото по-сериозно произшествие на орбита, когато две зле центрирани ферми щяха да направят на пита операторската капсула на монтажниците (с разследването си тя спечели голямата награда на Европейския журналистически синдикат). Освен това й обещах място на първия ред, когато почнат пробите.
2.
Само за няколко седмици населението по периметъра около Сънпоулз надмина пет хиляди души. Протестираха главно еколози от алтернативни на „Грийнпийс“ сдружения, но имаше и представители на религиозни секти, пасторалисти и какви ли още не. Една от най-екзотичните групи бяха петима руснаци, нарекли се „фендъм на Войскунски и Лукодянов“ — фантасти от миналия век, които първи напророкували, че йоносферното късо ще предизвика световен катаклизъм. Ако беше вярна само една десета от твърденията коя организация от името на колко души говори, излизаше, че срещу проекта са повече хора, отколкото е населението на Земята…
Не закъсня и първият инцидент. Трима терористи се опитаха да проникнат в подземните помещения, като унищожиха половин дузина андроиди с кинжалния огън на бойните си лазери и стигнаха на двайсетина метра от входа. Дежурният сигурист се паникьоса и вместо да им пусне газ или нещо друго по-безобидно, задейства щит-генератора, без да съобрази, че те са вече в обхвата му, и от тях не остана нищо. Кой бе организирал акцията — така си и остана загадка, макар че сигуристите излязоха с версия, която неявно обвини Асоциацията на ядрените оператори, но Интерпол официално се разграничи от нея, без да представи своя. Много малко се разбра за самите атентатори — единият, филипинец, изглежда бил на времето ислямски фундаменталист, втория го идентифицираха (но без пълна сигурност) като руски наемен убиец, а третият два часа преди атентата пристигнал с хеликоптер-раница от Обия, малко градче на сомалийския бряг. Откриха фирмата, която му беше дала машината под наем, но шефът й беше толкова потресен от факта, че с вертолет за крайградски разходки е извършен полет от близо хиляда мили, че не можа дори да каже от коя раса бил клиентът му. Аз имам известна информация за тази афера, но ще я кажа като му дойде времето.
Не успяхме да потулим случката и тя донесе край на безгрижния живот в Сънпоулз. Джонти със скърцане на зъбите трябваше да признае, че съм бил прав, огради периметъра с телена мрежа и допълни заградителната бригада с отряд израелско-палестински командоси — от онези, дето пазят молитвените храмове, а департаментът за сигурност на WPSW командирова няколко агенти, които непрекъснато си завираха носовете и в работата на екипа, и в отношенията между членовете му.
Първата технологична проба наблюдавах заедно с VIP-групата от панорамния купол над терминала. Точно в дванайсет часа по Гринуич от ясното небе в центъра на колекторната плоча удари ослепителна мълния, окръжена от бледите синкаво-розови нишки на електронните снопове. След няколко секунди йонният сноп почна да играе около центъра и въртеливото му движение увлече въздуха в силна вихрушка. Гостите гледаха невъзмутимо — предполагам, не от дипломатическа сдържаност, а защото нашите рекламни клипове бяха далеч по-страховити. Само един невзрачен дребен мъж, в когото с известен труд разпознах федералния секретар по науката Лонски, полугласно ме попита дали сме предвидили и това. Също тъй полугласно отвърнах: — Лека турбуленция е допустима, но само да не влезе в резонанс…