Барбекюто наистина беше първобитно, с него Ян демонстрираше едновременно висока професионална компетентност и завидни скаутски умения. Сам бе застрелял сутринта — с примитивен лък собствена изработка! — една антилопа и сега я дереше и разфасоваше с кремъчен нож от находките, което му отне повече от два часа, после подостри няколко кола и наниза на тях парчетата месо. Помогнах му да събере дърва и да стъкми огнището, след което с интерес наблюдавах как само за две минути запали огъня със саморъчно направено първобитно приспособление.
Ян ми съобщи сутринта, че е открил в Полша интересни сведения за далечните ми предци, сред които за голяма моя изненада се оказа и един българин. След Втората световна война българското правителство изпратило стотина българи да следват във Варшава. Един от тях се оженил за полякиня още в първи курс и като се дипломирал, отказал да се върне. Наказали го с лишаване от българско гражданство и той се натурализирал като поляк. Най-голямата му внучка емигрирала в САЩ заедно с приятеля си и там се оженили. Майка ми била на пет години, когато родителите й загинали в автомобилна катастрофа и била осиновена от приятелско семейство — е, това вече не беше ново, още като дете знаех, че милите хора, които наричах баба и дядо, не са същински родители на майка ми… Приказката обаче нещо не му вървеше. Той току спираше насред изречението, за да попита нещо незначително по-важния си гост, или да му донесе разхладително. Зле прикритото угодничество на моя полусънародник ме подразни и го попитах на полски защо ме е поканил, като очевидно не му трябвам. Ян простодушно вдигна рамене:
— И аз се чудя! Всъщност те поканих най-вече заради него, той казваше, че ще му е много интересно да се срещне с теб.
Тук вече би трябвало да ми светне червената лампичка, но за свой срам се ограничих само да помисля, че ми се вижда странно за един глава на държава в неравностойно положение да е неразговорлив и високомерен.
Барбекюто стана чак към пет часа. Беше превъзходно и изтръгна похвала дори от мълчаливия Тофик хан. Единственият съвременен елемент в менюто беше полската водка, с която Ян се беше добре запасил. След краткия екваториален здрач внезапно захладня, все пак бяхме на повече от две хиляди метра над морското равнище, и се пренесохме в бунгалото. Там стюардът бе приготвил всичко, за да продължим пиршеството вече в цивилизована атмосфера. Ян продължи да наляга на водката и скоро почна да клюма, а Тофик хан все пак се сети, че искал да се запознае с мен и ми зададе няколко въпроса за Сънпоулз, с които ми припомни „екскурзиантския конспект“. Постарах се да отговарям учтиво и от куртоазия се поинтересувах за неговата държава. Той отвръщаше лаконично и, както ми се видя, недотам охотно, с което затвърди у мен впечатлението, че е изключителен темерут. Малко преди полунощ Ян окончателно върза кънките и му помогнах да се прибере (всъщност го занесох) в спалнята, където го хвърлих на едното легло, проснах се на другото и заспах мъртвешки, защото и на мен май ми беше дошло в повече.
На сутринта ме събуди стюардът и ме покани на закуска от името на Тофик хан. Побутнах Ян, но той все още беше тотално изключен, и не особено охотно отидох в салона. Докато чакахме стюарда да донесе кафето и закуската, ханът направи тромав и несръчен опит да се извини, че предния ден не ми обърнал достатъчно внимание. Разговорът вървеше вяло и аз все повече се чудех каква е тази мътна история, чието същество ми се разкри по крайно изненадващ начин.
Първо усетих нещо като ритмично почукване от вътрешната страна на черепната си кутия и докато съобразя, че това са вибрациите, причинени от насочен към мен хипназер (така и не бях отишъл при д-р Померанец да ми свали блокадата), мозъкът ми почна да превръща внушението в думи. От мен се искаше незабавно да кажа какво ми е писал Франк ван Доорен и след това да забравя станалото. Насмалко щях да изпадна в паника от ясното съзнание, че никога не бях получавал каквото и да било писмо от Франки. Добре поне, че хипназерът не беше задействан на пълня мощност, както ме работеше оня хулиган Броган, и почти не усещах болки. Криво-ляво успях да се овладея и се постарах да продължа беседата колкото може по-непринудено. Огледах стаята, но не видях „стюарда“, сигурно беше зад вратата и действаше с уреда. Ханът почна да нервничи, аз казах, че ще се поразтъпча, докато стане закуската, и го оставих видимо объркан.
Малко е да се каже, че бях притеснен. Първата ми реакция бе да измъкна смартфона, но не успях да се свържа с когото и да било. Сух глас, в който се прокрадваше познатият ми вече лаещ акцент, се представи за „аварийна служба“ и ме осведоми, че поради проблеми на орбита временно няма връзка, но ако желая, мога да издиктувам съобщение за кой да е адресат. Щял съм също така да бъда уведомен, ако ме потърсят. А така…