Успяхме да се облечем за по-малко от десет минути и отидохме да изпратим ударната група. Тримата тъкмо влизаха в шлюза — приличаха на астронавти с височинните си костюми, с бустери на гърба и големи контейнери със снаряжение отпред. Различни бяха само шлемовете — изцяло прозрачни, те обгръщаха главите им като сапунени мехури. След малко иззад вратата се чу звук като отпушване на бутилка — отвори се външният люк, и те поеха надолу.
Кръжахме на седем хиляди метра височина над море от облаци, от което като острови стърчаха Еверест и още няколко върха. Уонда не ни остави дълго да зяпаме през илюминаторите и ни привика пред проектора. Тримата, вече освободили се от височинните костюми, бяха на площадката и укрепваха в скалата конзоли с автомати за контролирано падане. Попитах защо не са свалили шлемовете и Уонда ми обясни, че те били задължителна част от бронята им.
Когато Лио се хвърли от скалата, Акико изпищя, макар и да знаеше, че когато до земята останат няколко метра, спинингът ще убие скоростта. Другите двама скочиха почти веднага и след няколко секунди оглеждане Том се прокрадна към близката камера.
— Стискайте палци — предложи Уонда.
— Какво прави? — прошепна Акико.
— Очаква „паякът“ да му съобщи кога е подходящият момент да залъже охранителните камери.
— А ако го усетят преди това?
— На Том такова нещо не се е случвало — с горда нотка в гласа обяви Уонда и никой не посмя да я пита с кого се е случвало и какво е станало после.
— Ами часовите? — попита Стен.
— „Мухите це-це“ вече се погрижиха за тях — засмя се жената. — Както и за онези в казармата. Внимавайте… сега!
Том рязко се изправи и с рязко движение нахлузи върху камерата мекия „чувал“, в чиято материя беше втъкан адаптивният имитатор. Лазелната паяжина изчезна, точките, маркиращи камери и датчици, избледняха, а черните звезди спряха да пулсират. От репродуктора се чу гласът на Том: — Готово, след малко можем да влизаме.
Компанията ни изпадна в бурен възторг, но само за кратко, понеже Лио скастри Уонда: — Не се разсейвай, а подсигурявай проникването ни, вече и ти би трябвало да имаш достъп до охранителната система и активирай кей-браслета си, най-сетне.
Тя почервеня, надвеси се над пулта си, докато ние гледахме как тримата си пробиват път през преспите, и малко преди да стигнат до входа на тунела, обяви с равен глас — Имаме пълен комплект „насекоми“ пред портала, да ви го отварям ли?
— Не още, но бъди готова — отвърна Лио.
Уонда уголеми изображението на проектора и видяхме отблизо как тримата излизат на разчистеното място пред портала, от двете страни на който се бяха свлекли часовите.
— Какви са тези издутини на раменете им? — запита Стен.
— Там са оръжията им — лаконично отвърна Уонда.
Тройката свали шлемовете, зае позиция „готовност“ и Лио изкомандва: — Отваряй на „три“.
— Едно, две, три — произнесе размерено Уонда, докато с размерени движения постави ръцете си с кей-браслета на китките от двете страни на клавиатурата. Крилата на портала плавно се отвориха и видях как рояк „насекоми“ нахлу в тунела. Тройката влезе и порталът бавно почна да се затваря
— Поеми картина от мен — нареди Лио, докато тримата чакаха да се отвори вътрешната врата на шлюза.
— Той имплантиран видеочип ли има? — учуди се Стен.
— Не сме чак дотолкова в крак с модата, същата работа върши и най-обикновена монокъл-камера с наочен визьор — позволи си да се усмихне Уонда.
Сега проекторът показваше онова, което виждаше и Лио — пуст тунел с ребрести стени, в чиито вдлъбнатини бяха скрити лампите. Ръждясали релси в средата напомняха за времето, когато оттук степен по степен са били вкарвани ракетите.
Обърнах внимание, че камерата може и да беше обикновена, но със специален софтуер, защото образът нямаше очертани граници, както преди, а възпроизвеждаше ефекта на периферното зрение и покриваше много широк зрителен ъгъл. В посоката на гледане картината беше съвсем отчетлива, по-встрани леко губеше фокус, а към края избледняваше. Вляво се отвори допълнителен прозорец със схема на тунела, предадена от „бръмбарите“. На половин километър след шлюза, малко преди тунелът да се разшири в мрачна пещера — някогашният ракетен комплекс, от него се отклоняваше вдясно по-тясна галерия, дълга десетина метра. Тя водеше към неголямо помещение, в което автоматичните съгледвачи не бяха проникнали, но сензорите им свидетелстваха, че там има двама души. Ударната група наближаваше средата между входа и отклонението.
— Лио, няма ли да си включиш боекомплекта?
— Благодаря, че ме подсети, скъпа — в гласа на Лио прозвуча топла нотка, като че ли се извиняваше за одевешната си рязкост. Двете червени точки, които до този момент светеха неподвижно горе вляво, започнаха да се движат в синхрон с погледа му.