— Благодаря.
— Каза да ви поздравя и че с удоволствие ще ви се обади, когато дойде насам. — Не споменах за отдавна покойния хуй на вуйчо Хари.
— Много мило.
— Страхотно. Добре, наистина ще съм много признателен, ако госпожа Уайтстоун или някой от другите служители на дружеството има възможност да се срещне с мем тази сутрин.
— Ще направя каквото мога. Бих могла да дойда лично.
— Не си правете труда. И благодаря за помощта ви вчера.
— Няма защо.
И аз смятах така.
— Ще ви потърся след петнайсетина минути.
— С вас ли е приятелката ви?
— Партньорката ми ли имате предвид?
— Да, младата дама.
— Скоро ще дойде.
— Тя е възхитителна жена. Истинско удоволствие беше да разговарям с нея.
— Ние ще се женим.
— Колко жалко. — Тя затвори.
Е, добре. Превключих на скорост и женският глас отново ме предупреди:
— Освободете ръчната спирачка.
Направих го. Известно време си поиграх с компютъра, като се опитвах да изключа тази опция и очаквах гласът да ми каже: „Защо се мъчиш да ме убиеш? Не ме ли харесваш? Само се опитвам да ти помогна.“
Ами ако вратите се заключеха и педалът за газта залепнеше за пода? Хвърлих наръчника в жабката.
Завих на юг към улицата на Том и Джуди. Белият джип на Макс бе паркиран пред къщата им. Завих в отбивката на семейство Мърфи и ги видях да седят в стаята с телевизора. Почуках на вратата.
Едгар Мърфи се изправи, видя ме и ми отвори.
— Пак ли идвате?
— Да. Ще ви отнема само минута.
Той ми махна да вляза. Госпожа Мърфи стана и хладно ме поздрави. Телевизорът остана включен. В продължение на половин секунда бях в къщата на родителите ми във Флорида — същата стая, същото телевизионно предаване, същите хора. Както и да е, казах:
— Опишете ми бялата спортна кола, която сте видели през юни пред съседите.
Опитаха се, но описателните им способности бяха ограничени. Накрая извадих от джоба си химикалка, взех някакъв вестник и ги помолих да нарисуват очертанията на колата, но те отговориха, че не можели. Нахвърлях им силуета на порше. Не би трябвало да подвеждам така свидетели, но майната му. И двамата кимнаха.
— Да, това е — каза господин Мърфи. — Скъпа кола. Като обърната наопаки вана. — Госпожа Мърфи се съгласи с него.
Извадих от джоба си брошурата за винарните „Тобен“ и я сгънах така, че да се вижда само малката черно-бяла снимка на Фредрик Тобен, собственик. Не ги оставих да видят цялата брошура, защото щяха да раздрънкат на всички, че според полицията Фредрик Тобен е убил семейство Гордън.
Разгледаха снимката. Това също е подвеждане на свидетел — да му покажеш снимка, без да я смесиш с други, но нямах нито време, нито търпение за тази процедура. Но не им казах: „Това ли е мъжът, когото сте видели в спортната кола?“
Госпожа Мърфи обаче го каза.
— Това е мъжът, когото видях в спортната кола.
Господин Мърфи се съгласи, после попита:
— Този заподозрян ли е?
— Не, не е. Извинете, че пак ви обезпокоих. — После попитах: — Някой опитвал ли се е да ви разпитва за този случай?
— Не.
— Запомнете, не разговаряйте с никой друг, освен с на чалника Максуел, с мен и с детектив Пенроуз.
— Къде е тя? — попита господин Мърфи.
— Детектив Пенроуз ли? Остана си вкъщи. Гадеше й се.
— Да не е бременна? — попита Агнес.
— В първия месец — отвърнах. — Добре…
— Не видях да носи венчална халка — отбеляза Агнес.
— Нали знаете как е напоследък — тъжно поклатих глава аз, после казах:
— Добре, още веднъж ви благодаря. — Бързо излязох, върнах се в джипа и потеглих. Очевидно господин Фредрик Тобен беше ходил в къщата на семейство Гордън поне веднъж. И все пак като че ли не си спомняше за юнското си посещение. Но може и да не бе той. Може да беше друг мъж с кестенява брада и с бяло порше.
А може би трябваше да разбера защо господин Тобен ме излъга.
Отново проверих телефонния си секретар и имаше две нови съобщения. Първото бе от Макс, който каза:
— Джон, обажда се Максуел. Навярно не съм ти обяснил ясно статуса ти. Ти вече не работиш за окръжното управление. Ясно ли е? Телефонираха ми адвокатите на Фредрик Тобен и не са особено доволни. Разбираш ли? Не зная точно какво си обсъждал с Тобен, но смятам, че това е последният служебен разговор, който би трябвало да водиш с него. Обади ми се.
Интересно. Опитвам се само да помогна, а местните ми пречат.
Следващото съобщение беше от бившата ми, която се казва Робин Пейн и случайно е адвокатка.
— Здрасти, Джон — започна тя, — обажда се Робин. Искам да ти напомня, че едногодишната ни раздяла завършва на първи октомври и оттогава сме официално разведени. Ще получиш екземпляр от съдебното решение по пощата.