— Да. Познавахте ли ги?
— Бяхме в приятелски отношения, но не и приятели. Било е ужасно. — Да.
— Имате ли някакви… улики?
— Не.
— Чух по радиото, че може да са откраднали ваксина.
— Така изглежда.
Госпожа Уайтстоун се замисли за миг, после каза:
— Вие сте ги познавали.
— Така е. Откъде знаете?
— Името ви се споменаваше няколко пъти.
— Нима? С добро, надявам се.
— Естествено. — Тя прибави:
— Джуди малко се увличаше по вас.
— Наистина ли?
— Нима не знаехте?
— Може би. — Исках да променя темата, затова попитах:
— Имате ли тук нещо като списък на членовете?
— Разбира се. Кабинетът е на горния етаж. Когато пристигнахте, дописвах някои неща. Последвайте ме.
Последвах я. От нея се носеше ухание на лаванда. Докато вървяхме, отбелязах:
— Красива къща.
Тя хвърли поглед назад към мен и отвърна:
— По-късно ще ви направя индивидуална обиколка.
— Страхотно. Иска ми се да си бях взел фотоапарата.
Заизкачвахме се по широка вита стълба. Аз вървях малко зад нея. Гащичките й наистина бяха миниатюрни. Имаше и прекрасни крака, ако си падате по това.
На втория етаж тя ме отведе в стая, която описа като „горния салон“, и ме покани да седна на дървен стол до камината.
— Да ви предложа чаша билков чай? — попита госпожа Уайтстоун.
— Вече пих няколко чаши, благодаря.
Тя седна на люлеещия се стол срещу мен, кръстоса много, много дългите си крака и попита:
— Какво точно ви трябва, господин Кори?
— Първо бих искал да ви задам няколко въпроса за Пеконийското историческо дружество. С какво се занимава то?
— С история. В Северния край има много местни исторически дружества, повечето от които се помещават в исторически сгради. Нашето е най-голямо и се нарича Пеконийско по индианското наименование на този район. Имаме около петстотин члена. Някои са много видни личности, други са обикновени фермери. Всички сме се посветили на запазването, документирането и предаването на нашето наследство.
— И на откриването на още неща за това наследство.
— Да.
— С помощта на археологията.
— Да. И на проучването. Имаме интересен архив.
— Може ли да го видя после?
— После можете да видите каквото желаете. — Тя се усмихна.
О, сърцето ми! Искам да кажа, дали само ме дразнеше, или беше наистина? Усмихнах й се. И тя се усмихна. Обратно към работата.
— Активни членове ли бяха семейство Гордън? — попитах аз.
— Да.
— Кога се записаха в дружеството?
— Преди около година и половина. Бяха се преместили тук от Вашингтон. По произход са от Средния Запад, но били на държавна служба в столицата. Предполагам, че го знаете.
— Някога обсъждали ли са работата си с вас?
— Почти не.
— Някога били ли сте в къщата им?
— Веднъж.
— Общувахте ли с тях?
— От време на време. Пеконийското историческо дружество организира много прояви.
— Том изпитвал ли е сексуално привличане към вас? — с известна деликатност попитах аз.
Вместо да се обиди или шокира, тя отвърна:
— Сигурно.
— Но не сте имали сексуална връзка?
— Не. Никога не ми е предлагал.
Прочистих гърлото си.
— Разбирам…
— Вижте, губите времето и на двама ни с тези въпроси.
Не зная защо и кой е убил семейство Гордън, но това няма нищо общо с мен или с любовен триъгълник с мое участие.
— Не съм казвал такова нещо. Просто проверявам сексуалните аспекти като част от разследването.
— Е, не съм спала с него. Мисля, че й беше верен. Доколкото зная, тя също му беше вярна. Тук е трудно да въртиш любов, без всички да разберат за това.
— Така може би смятате вие.
Тя ме погледна за миг, после ме попита:
— Да не би да сте имали връзка с Джуди?
— Не, не съм, госпожо Уайтстоун. И това не са ви следобедните сапунени сериали. Това е разследване на убийство и въпросите ще задавам аз.
— Не бъдете толкова докачлив.
Дълбоко си поех дъх и казах:
— Извинете ме.
— Искам да откриете убиеца. Задайте въпросите си.
— Чудесно. Ами… нека ви попитам следното… каква беше първата ви мисъл, когато чухте, че са били убити?
— Не зная. Предположих, че е свързано с работата им.
— Добре. А сега как смятате?
— Нямам мнение.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Нека се върнем на въпроса.
— Добре. — Все още не бях сигурен накъде искам да насоча разпита или какво конкретно търся. Но в главата ми се мотаеше образ, нещо като карта, на която бяха изобразени Плъм Айланд, Насау Пойнт, скалите над Лонгайландския пролив, винарните „Тобен“ и Пеконийското историческо дружество. Ако тези точки се свържеха с линия, се получаваше безсмислена петоъгълна геометрична фигура. Но ако тези точки се свържеха по метафизичен начин, може би формата придобиваше смисъл. Искам да кажа, какво общо имаше между тях? Навярно нищо, но някак си ми се струваха свързани, като че ли споделяха някаква обща особеност. Каква?