Замислих се за онова странно усещане, което ме бе обзело на Плъм Айланд. История. Археология. Това беше. Но какво бе всъщност?
— Познавате ли някого от хората, които работят на Плъм Айланд? — попитах госпожа Уайтстоун.
Тя се замисли за миг, после отвърна:
— Почти не. Неколцина от клиентите ми работят там.
Освен Том и Джуди, не познавам никой от учените, пък и те не членуват в историческото дружество. Те са много затворена група. Общуват предимно помежду си.
— Знаете ли нещо за подготвяните разкопки на Плъм Айланд?
— Само, че Том Гордън обеща на историческото дружество възможност да се порови из острова.
— Вие не се ли интересувате от археология?
— Почти не. Предпочитам архивната работа. Имам научна степен по архивознание. От Колумбийския университет.
— Наистина ли? Аз преподавам в „Джон Джей“. — Което всъщност е на петдесетина пресечки южно от Колумбия.
Най-после да имаме нещо общо.
— Какво преподавате? — попита тя.
— Криминология и керамика.
Госпожа Уайтстоун се усмихна. И размърда пръстите на краката си. После кръстоса краката си на другата страна. Бежови. Гащичките й бяха бежови като роклята. Вече бях стигнал до етап, в който почти трябваше да кръстосам собствените си крака, за да не би госпожа Уайтстоун да забележи, че нещо в панталоните ми се събужда от дрямката си. „Дръж си боздугана в дюкяна.“
— Архивознание — повторих аз. — Увлекателно.
— Понякога. Известно време работих в Стоуни Брук, после си намерих място тук в обществената библиотека в Къчог. Основана е през 1841-а и оттогава не са променяли заплатите. Израснала съм тук, но е трудно да си изкарваш прехраната в района, ако нямаш някакъв бизнес. Аз имам магазин за цветя.
— Да, видях микробуса ви.
— Точно така. Нали сте детектив. А вие какво правите тук?
— Възстановявам се.
— А, да. Сега си спомням. Изглеждате чудесно.
Тя също, но не е прието да сваляш свидетелка, затова не го споменах. Имаше прекрасен, мек, въздушен глас, който намирах за секси.
— Познавате ли Фредрик Тобен? — попитах я.
— Кой не го познава?
— Той е член на Пеконийското историческо дружество.
— И наш най-голям спонсор. Дава ни вино и пари.
— Почитателка ли сте на виното?
— Не. А вие?
— Да. Мога да различа мерло от будвайзер. Със завързани очи.
Тя се усмихна.
— Обзалагам се, че на много хора им се иска преди години да са навлезли във виното — казах аз. — Искам да кажа в бизнеса с вино.
— Не зная. Интересно е, но не е чак толкова доходно.
— За Фредрик Тобен обаче е — отбелязах аз.
— Фредрик живее много по-нашироко, отколкото позволяват доходите му.
Наведох се напред. — Защо говорите така?
— Защото е така.
— Добре ли го познавате? Лично?
— А вие познавате ли го лично?
Наистина не обичам да ме разпитват, но тук стъпвах по тънък лед. Как се сгромолясват величията.
— Бях на една от дегустациите му — отвърнах. — През юли. Бяхте ли там?
— Бях.
— Аз отидох заедно със семейство Гордън.
— Да. Струва ми се, че ви видях.
— Аз не съм ви видял. Щях да ви запомня.
Тя се усмихна.
— Добре ли го познавате? — отново попитах аз.
— Всъщност имахме връзка.
— В какъв смисъл?
— Искам да кажа, че бяхме любовници, господин Кори. Това ме разочарова. Все пак се върнах към работата и попитах:
— Кога е било това?
— Започна… о, преди около две години и продължи…
Толкова ли е важно?
— Можете да-откажете да отговорите на всеки въпрос.
— Зная.
— Какво се случи накрая? — попитах.
— Нищо. Фредрик просто колекционира жени. Връзката ни продължи около девет месеца. Нищо особено и за двама ни, но не беше зле. Ходихме до Бордо, пътувахме по Лоара, отидохме в Париж. Уикенди в Манхатън. Всичко беше чудесно. Той е много щедър.
Замислих се над това. Лекичко се опитвах да свалям Ема Уайтстоун и ме дразнеше фактът, че Фредрик отдавна ме е изпреварил.
— Ще ви задам личен въпрос и не сте длъжна да ми отговаряте. Става ли? — попитах аз.
— Става.
— Още ли сте?… Искам да кажа…
— С Фредрик продължаваме да сме приятели. Сега живее с друга жена. Сондра Уелс. Пълен фалш, включително името.
— Така. Казахте, че живее много по-нашироко, отколко то позволяват доходите му.
— Да. Дължи на банките и частните инвеститори малко състояние. Харчи прекалено много. Жалкото е, че печели много добре и навярно би могъл да живее прекрасно от печалбите си, ако не беше „Фоксуудс“.