Бях забелязал, че в района има три основни източника на имена — останали от индианците, от английските заселници и от търговците на недвижими имоти. Последните имаха карти с прекрасни имена, които измисляха, за да заменят названия като Грейт Хог Нек.
Минахме покрай малката обсерватория, наречена Институт „Къстър“, за която беше споменала госпожа Уили, и госпожа Уайтстоун ми разказа за нея и за Музея на американските индианци оттатък обсерваторията.
— Семейство Гордън интересуваха ли се от астрономия? — попитах аз.
— Доколкото зная, не.
— Знаеш ли, че са купили от госпожа Уили един акър земя?
— Да. — Тя се поколеба, после каза: — Тази сделка не беше добра.
— Защо са искали тази земя?
— Не зная… Винаги ми се е струвало безсмислено.
— Фредрик знаеше ли, че семейство Гордън купуват земята?
— Да. — Тя насочи разговора към непосредствената околност и каза:
— Ето я първоначалната къща на семейство Уайтстоун. От хиляда шестстотин осемдесет и пета.
— Още ли е ваша?
— Не, но скоро ще я откупя. Фредрик трябваше да ми помогне, но… Тогава разбрах, че не е толкова богат, колко то изглежда.
Не коментирах.
Подобно на Насау Пойнт, на Грейт Хог Нек имаше главно вили и няколко по-нови ваканционни къщи, много от които от сиви дъски, за да изглеждат стари. Видяхме полета, за които Ема каза, че били общински пасища още от колониални времена, а тук-там имаше горички.
— Индианците доброжелателно ли са настроени? — попитах я аз.
— Тук няма индианци.
— Всичките ли са измрели?
— Всичките.
— Освен онези в Кънектикът, които са отворили най-голямото казино между Лонг Айланд и Лае Вегас.
— Аз имам малко индианска кръв — отвърна тя.
— Наистина ли?
— Наистина. Така е с много от старите родове, но те не го разгласяват наляво и надясно. Някои даже са идвали при мен с искането да залича роднините им от архивите.
— Невероятно. — Знаех какво се казва в такива случаи, но успявах да се издъня всеки път, когато се опитвах да изразя официалното тановище по расовия проблем. Искам да кажа, че то се променя едва ли не ежеседмично.
Затова играх на сигурно отбелязах:
— Расисти.
— Не е задължително. Така или иначе, не ми пука кой знае колко, че имам индианска кръв. Прабаба ми по майчина линия е била корчауг.
— Е, имаш прекрасен тен.
— Благодаря.
Наближихме голяма бяла дъсчена сграда, разположена сред няколко акра гора. Спомних си, че като дете един-два пъти бях виждал заведението. Все още пазя тези детски спомени за различни места в главата си, живи летни сцени, все едно че гледаш диапозитиви.
— Мисля, че като съвсем малък съм идвал тук със семейството си — казах на госпожа Уайтстоун.
— Напълно възможно. Къщата е на двеста години. Ти на колко си?
Не обърнах внимание на въпроса й и попитах:
— Как е храната?
— Зависи. — Тя помълча за миг. — Мястото е прекрасно и е далеч от утъпканите пътеки. Никой няма да ни види и да разпространи клюката.
— Добра идея. — Завих по чакълената отбивка, паркирах и отворих вратата си с все още запален двигател. Иззвъня камбанка и на таблото се появи предупреждение. — Хей, ти си успяла да изключиш гласа!.
— Нали не искаме да ни дразни гласът на бившата ти жена?
Слязохме от колата и тръгнахме към гостилницата. Тя ме хвана за ръка, което ме изненада.
— Кога се освобождаваш от работа? — попита Ема.
— Сега.
18.
Обядът беше много приятен. В заведението почти нямаше хора и наскоро го бяха реставрирали, така че ако дадеш воля на въображението си, можеше да се върнеш в 1784-та — Лудия Антъни Уейн се мотаеше наоколо и си поръчваше грог, каквото и да е това.
Храната общо взето бе американска, нищо сложно, което допада на моите хищнически вкусове, а госпожа Ема Уайтстоун се оказа истинско американско момиче, нищо сложно, което също допадна на хищническите ми вкусове.
Не обсъждахме убийството, нито господаря Тобен и изобщо каквито и да е неприятни теми. Тя наистина си падаше по историята и разказите й направо ме заплениха. Е, не съвсем, но не беше трудно да приемаш историята, поднесена ти с въздушния глас на Ема Уайтстоун.
Разказа ми за преподобния Янгс, който довел тук паството си от Кънектикът през 1640-та, и аз гласно се зачудих дали са взели нюлондонския ферибот, което ми донесе хладен поглед. Спомена за капитан Кид и за други не толкова известни пирати, които преди триста години плавали из тези води, после ми разказа за рода Хортън, един от чиито представители построил тази гостилница. И после се заредиха генералът от американската революция Франсиз Мариън Блатната лисица, на когото според нея бил кръстен Ист Мариън, макар аз да възразих, че навярно в Англия има град на име Мариън. Но тя си знаеше своето. Разказа ми за родовете Ъндърхил, Тутхил и малко за Уайтстоун, за хора с малки имена като Абиджа, Чаунси, Икабод и Барнабас, да не споменавам за Джошуа, Самюъл и Айзък, които дори не били еврейски. И така нататък.