И хоп! Отново онова усещане. Докато Пол Стивънс ме бе отегчил до смърт с компютърното си дуднене, Ема Уайтстоун ме омагьосваше с въздушния си глас, да не споменавам за сиво-зелените й очи. Във всеки случай, крайният резултат беше същият — бях чул нещо, което предизвика забавена реакция в моя иначе буден мозък. Внимателно се заслушах, за да видя дали ще го каже пак, каквото и да бе то, и се опитах да си го спомня и да разбера защо ми се е сторило важно. Но напразно. Този път обаче знаех, че съм съвсем близо и че много скоро ще се сетя.
— Усещам присъствието на Лудия Антъни Уейн — казах.
— Наистина ли? Разкажи ми.
— Ами, седи на онази маса до прозореца и крадешком ти хвърля погледи. А мен ме гледа кръвнишки. Мърмори си:
„Какво толкова има той, дето да го нямам аз?“
Тя се усмихна.
— Ти си луд.
И така нататък.
Е, без изобщо да усетим, вече беше станало три и келнерът започваше да проявява нетърпение. Мразя да прекъсвам хода и енергията на разследването, за да се втурна след нечии гащички — detectus interruptus. Факт е, че първите седемдесет и два часа на разследването са най-критични. Но човек трябва да отговаря на определени биологични потребности, а моите аларми направо кънтяха.
— Ако имаш време, можем да се поразходим с яхтата ми — предложих аз.
— Имаш яхта?
Всъщност нямах, така че това навярно не бе правилният подход. Но имах къща до залива и кей и бих могъл да й кажа, че яхтата е потънала.
— Отседнал съм в имението на вуйчо ми. На залива.
— На залива значи.
— Точно така. Да вървим.
Напуснахме „Дженеръл Уейн Ин“ и потеглихме към къщата ми, която е на двайсетина минути западно от Хог Пек.
Докато пътувахме, тя ме попита:
— Харесва ли ти тук?
— Да, струва ми се. Искам да кажа, че е хубаво, но не съм сигурен, че ставам за тук.
— Тук има много ексцентрици — информира ме Ема.
— Аз не съм ексцентрик. Аз съм луд.
— И такива имаме достатъчно. Това не е някоя затънтена селска провинция. Познавам фермери, завършили най-престижни университети, познавам астрономи от института „Къстър“, а има винари, които са учили във Франция, и учените от лабораториите Плъм Айланд и Брукхейвън, както и професори от университета, художници, поети, писатели и…
— Архивисти.
— Да. Дразня се, когато хората от големия град ни мислят за провинциалисти.
— Аз определено не мисля така.
— Живяла съм девет години в Манхатън. Голяма досада.
Липсваше ми домът ми.
— Долових в теб известна огражданеност, съчетана с провинциален чар. Тук си точно на мястото си.
— Благодаря ти.
Мисля, че минах едно от най-важните изпитания по пътя ми към леглото.
Пътувахме през фермерски и лозарски район и Ема каза:
— Тук есента е дълга и ленива. Овошките още са натежали от плод, не са прибрани и много от зеленчуците. В Нова Англия към Деня на благодарността може да вали сняг, а тук още да събират реколтата… Досаждам ли ти?
— Не, изобщо. Рисуваш прекрасна словесна картина.
— Благодаря.
Сега бях на първата площадка на стълбището, което водеше към спалнята.
По принцип и двамата го давахме леко и весело, така, както правят хората, които наистина са малко нервни, защото знаят, че може да са се отправили към завивките.
Във всеки случай завихме по дългата отбивка към къщата и Ема каза:
— Голяма гримирана дама.
— Къде?
— Къщата. Така наричаме старите викториански сгради.
— А, ясно. Между другото, вуйна ми някогае членувала в Пеконийското историческо дружество. Джун Бонър.
— Звучи ми познато.
— Познавали са се с Маргарет Уили. Всъщност вуйна ми е родена тук и тъкмо затова е накарала вуйчо Хари да купи тази лятна къща.
— Как е моминското й име?
— Не съм сигурен — май че Уитърспунхамптъншайър.
— Да не си правиш майтап с името ми?
— Не, госпожо.
— Разбери моминското име на леля си.
— Добре. — Спрях пред гримираната дама.
— Ако е от стар род — каза тя, — мога да проуча. Имаме много информация за старите родове.
— Наистина ли? Много скелети в килерите, така ли?
— Понякога.
— Леля Джун може да произхожда от род на конекрадци и курви.
— Възможно е. В моето фамилно дърво има много такива.
Подсмихнах се.
— Възможно е родовете ни да са свързани — продължи Ема. — Може с теб да сме роднини по непряка линия.