— Точно ей там. Виж. — Тя се опита да свърже група звезди, за да ми покаже Андромеда, но ако там горе имаше жена с това име, аз не можех да я видя. Отвърнах й от учтивост:
— А, да. Видях я. С високите токчета.
Ема насочи погледа ми още по на изток.
— Това е Пегас. Нали знаеш, крилатият кон на музите.
— Зная. Миналата събота заложих на него в петото надбягване в Белмонт. Стигна четвърти.
Ема се беше научила да не ми обръща внимание и продължи:
— Пегас е роден от морската пяна и кръвта на убитата Медуза.
— Не го пишеше в състезателната листа.
— Искаш ли пак да си легнем?
— Да.
— Тогава престани да се правиш на остроумен.
— Считай, че съм престанал. — И говорех сериозно.
Каква нощ — светла, с почти пълна луна в небето, лек бриз, мирис на море и сол, звезди, блещукащи в тъмнолилавото небе, красива жена, телата ни се носят по водата, издигат се и потъват в бавен ритъм. Едва ли може да е по-хубаво. Общо взето, бе много по-хубаво от малко неприятното ми премеждие с почти смъртоносното раняване.
Което отново ме върна към Том и Джуди. Погледнах към небето и мислено им пратих нещо като мил поздрав и сбогуване, и обещание, че ще направя всичко по силите си, за да открия убиеца им. И ги помолих да ми пратят някакъв знак.
Предполагам, че се дължеше на чувството за пълен покой, на освобождаването на сексуалната енергия или може би на съзерцаването на звездите, на свързването на светлите точици — на каквото и да се дължеше, аз вече знаех. Цялата картина, усещанията, точките, свързващите линии, всичко внезапно си дойде на мястото и мислите ми запрепускаха толкова бързо, че не можех да ги настигна.
— Това е! — извиках аз и издишах толкова много въздух, че започнах да потъвам.
Изплувах на повърхността, като плюех вода. Ема беше до мен и ме наблюдаваше загрижено.
— Как си?
— Страхотно!
— Да не си…
— Дърветата на капитан Кид!
— Какво?
Хванах я за ръцете и заплувахме на едно място.
— Какво ми разказа за дърветата на капитан Кид?
— Разказах ти легендата, че капитан Кид заровил част от съкровището си под едно от дърветата до заливчето Матитък. Затова ги наричат „Дърветата на капитан Кид“.
— Става дума за пирата капитан Кид, нали?
— Да. Уилям Кид.
— Къде са тези дървета?
— Точно на север оттук. Там, където заливчето излиза в Пролива. Защо пи…
— Какво е правил тук капитан Кид? Какво общо има с това място?
— Не знаеш ли?
— Не. Нали затова те питам.
— Мислех си, че всички знаят…
— Аз не зная. Кажи ми.
— Ами, предполага се, че съкровището му е заровено някъде наоколо.
— Къде?
— Къде ли? Ако знаех, щях да съм богата. — Тя се усмихна. — И нямаше да ти кажа.
Божичко. Това бе поразително. И всичко съвпадаше… но може и да бях тръгнал по съвсем погрешен път… Не, по дяволите, всичко съвпадаше. Всички онези отделни парченца, които бяха приличали на теорията за хаоса, сега заставаха на местата, си и се превръщаха в общата теория, която обясняваше всичко.
— Да…
— Добре ли си? Струваш ми се пребледнял или посинял.
— Нищо ми няма. Трябва да пийна нещо.
— И аз. Вятърът започва да захладнява.
Доплувахме до брега, взехме си дрехите и изтичахме голи през моравата до къщата. Взех два дебели халата и гарафата с бренди на вуйчо Хари. Седнахме на верандата, пиехме и гледахме светлинките оттатък залива. По водата се плъзгаше платноходка. На лунната светлина бялото й платно изглеждаше призрачно. По обсипаното със звезди небе се носеха облаци. Каква нощ. Каква нощ!
— Близо съм. Много близо — казах на Том и Джуди.
Ема ме погледна и протегна към мен чашата си. Налях и още бренди.
— Разкажи ми за капитан Кид — помолих я.
— Какво искаш да ти разкажа?
— Всичко.
— Защо?
— Защо ли? Обожавам пиратски истории.
Ема се замисли за миг, после попита:
— Откога?
— Още от дете.
— Това свързано ли е с убийството?
Погледнах я. Въпреки скорошната ни близост, едва я познавах и не бях сигурен, че мога да й поверя тайната си. Освен това разбирах, че проявявам прекалена възбуда от легендата за капитан Кид.
— Как е възможно капитан Кид да е свързан с убийството на семейство Гордън? — Мъчех се да изглеждам спокоен.
Тя сви рамене.
— Не зная. Затова те питам.
— Сега не съм на работа. Просто пиратските истории са ми интересни.
— И аз не съм на работа. Никаква история до утре.
— Добре. Ще останеш ли да спиш тук?
— Може би. Остави ме да си помисля.
— Естествено.
Пуснах някаква танцувална музика по касетофона и потанцувахме на задната веранда, боси и по халати. После отново си сипахме бренди и погледахме залива и звездите.