Беше една от онези очарователни нощи, както се казва, една от онези вълшебни нощи, които често са прелюдия към нещо не толкова добро.
19.
Госпожа Ема Уайтстоун реши да преспи при мен.
Стана рано, намери течността за уста и си направи гаргара достатъчно шумно, за да ме събуди. После взе душ, използва сешоара ми, среса се с пръсти, намери в чантичката си червило и грим, които приложи пред огледалото на шкафа ми — и всичко това както майка я е родила.
Докато си обуваше гащичките, стъпи в сандалите си, после си нахлузи роклята през главата. Четири секунди.
Беше от онези непретенциозни жени, които нямат нужда от много животоподдържащи системи, за да прекарат нощта у някого.
Не съм свикнал жените да са готови преди мен, затова трябваше да претупам душа си. Напъхах се в най-тесните си джинси и си облякох бяла риза с къс ръкав. Оставих револвера си заключен в чекмеджето.
По предложение на госпожа Уайтстоун отидохме до къчогския ресторант, истинска реликва от 30-те години. Заведението бе претъпкано с фермери, разносвачи, местни търговци, неколцина туристи, шофьори на камиони и може би още една двойка, която се опознаваше на закуска и след секс.
Седнахме в малко сепаре и аз отбелязах:
— Нали не искаме хората да клюкарстват, ако те видят в същите дрехи, които си носила и вчера?
— Престанаха да клюкарстват за мен още преди години.
— Ами моята репутация?
— Твоята репутация, Джон, може само да се издигне, като ходиш с мен.
Тази сутрин бяхме малко язвителни.
Тя си поръча огромна закуска с наденички, яйца, варени и после изпържени картофи и препечен хляб, като спомена, че снощи не е вечеряла.
— Снощи изпи вечерята си — напомних й аз. — Предло жих ти да ида за пица.
— Пиците не са полезни за теб.
— А това, което току-що си поръча, не е полезно за теб.
— Ще пропусна обеда. Какво ще кажеш за вечеря?
— Естествено. Тъкмо щях да те питам.
— Добре. Вземи ме към шест от цветарския магазин.
— Става. — Огледах се и забелязах две униформени саутхолдски ченгета, но Макс не се виждаше.
Поръчката ни пристигна и започнахме да се храним. Обичам да ми готвят други.
— Защо толкова се интересуваше от капитан Кид? — по пита ме Ема.
— От кого? А… пиратите. Ами, любопитно е. Искам да кажа, че е бил точно тук, в Северния край. Сега като че ли си спомням. От детските си години.
Тя ме изгледа и каза:
— Снощи беше много възбуден.
Както вече казах, след първоначалното ми избухване снощи се бях помъчил да успокоя топката. Но госпожа Уайтстоун все още изгаряше от любопитство за причината за моето любопитство. Отговорих й:
— Ако намеря съкровището, ще го поделя с теб.
— Много мило.
— Иска ми се да се върна в къщата на историческото дружество — казах колкото е възможно по-безгрижно. — Какво ще кажеш за следобед?
— Защо?
— Трябва да купя на майка ми нещо от магазина за сувенири.
— Ако станеш член на дружеството, ще ти направя намаление.
— Добре. Защо да не те взема… да речем в четири?
Тя сви рамене.
— Става.
Погледнах я. Върху лицето й падаше слънчева светлина. Понякога на другата сутрин — наистина ми е неприятно да го кажа — но понякога се чудиш къде, по дяволите, ти е бил умът предишната вечер или още по-лошо, чудиш се дали не си си лепнал нещо. Но тази сутрин се чувствах прекрасно. Харесвах Ема Уайтстоун. Харесваше ми начинът, по който омете две пържени яйца, четири наденички, купчина пържени картофи, препечена филийка с масло, сок и чай със сметана.
Тя погледна часовника над бара и чак тогава разбрах, че Ема дори не носи часовник. Тази дама имаше свободен дух и в същото време бе председателка и архивистка на Пеконийското историческо дружество. Прекрасно противоречие.
Много хора й се усмихваха и я поздравяваха и ясно се виждаше, че я харесват. Това винаги е добър признак. Ако ви звучи така, като че ли тази седмица се влюбвах за втори път, може и да е вярно. Но се чудех за преценката на Ема Уайтстоун за мъжете, конкретно за Фредрик Тобен и навярно за самия мен. Може би тя не беше проницателна по отношение на силния пол или пък изобщо на хората. Може би харесваше всички мъже. Ние с Фредрик определено не можехме да сме по-различни. Привличането й към Фредрик Тобен, предполагам, се дължеше на пълния джоб на панталоните му, докато към мен сигурно се дължеше на онова, което издуваше предницата на панталоните ми.
Във всеки случай си поговорихме и аз реших до следобед да не засягам темата за пиратите или за капитан Кид. Накрая обаче любопитството ми надделя. В главата ми се оформяше невероятно предположение и аз взех от сервитьорката молив, и написах на една салфетка числото 44106818. Обърнах салфетката към Ема и я попитах: