— Мислиш ли, че съкровището е заровено под някой от онези дъбове? Дърветата на капитан Кид?
— Не зная. Или вече са го намерили и откривателят му не го е разгласил на света, или никога не е имало никакво съкровище, или пък още си е заровено и завинаги ще остане под земята.
— Ти как смяташ?
— Смятам, че трябва да ида да си отворя магазина. — Ема смачка салфетката и я пъхна в джоба на ризата ми. Платих сметката и излязохме. Ресторантът се намираше на пет минути от Пеконийското историческо дружество, където Ема беше оставила микробуса си. Влязох в паркинга и тя набързо ме целуна по бузата, като че ли бяхме нещо повече от любовници.
— Ще се видим в четири — каза Ема. — Цветарски магазин „Уайтстоун“, Мейн Роуд, Матитък. — Слезе, скочи в микробуса си, наду клаксон, махна ми и потегли.
Известно време поседях в джипа и слушах местните новини. Можех да потегля, но не знаех къде да отида. Всъщност бях изчерпал повечето от водещите си насоки, а нямах кабинет, в който да ида и да преглеждам документи. Нямаше да получа никакви обаждания от свидетели, от криминалната лаборатория и така нататък. Съвсем малко хора знаеха къде да ми пратят анонимен донос. Накратко, чувствах се като частен детектив, макар че нямах законно право да върша дори това.
Общо взето обаче, след срещата ми с Ема Уайтстоун бях направил няколко изненадващи открития. Даже да бях имал известни съмнения относно причината за убийството на семейство Гордън, числото от атласа им би трябвало да сложи край на всички колебания.
От друга страна, дори да бе вярно, че Том и Джуди Гордън са търсели съкровище — а като имах предвид всички улики, аз не се съмнявах, че е така — този факт не означаваше непременно, че са били убити заради това. Каква беше връзката между археологическите им разкопки на Плъм Айланд и куршумите, пръснали им главите на задната им веранда?
Свързах се с телефонния си секретар. Две съобщения — от Макс, който ме питаше къде да ми прати чека с един долар, и от шефа ми детектив лейтенант Улф, който за втори път сериозно настояваше да телефонирам в кабинета му и ми даваше да разбера, че светкавично затъвам в лайната.
Превключих на скорост и потеглих. Понякога е добре просто да се движиш.
Коментаторът по радиото каза:
— Нова информация за двойното убийство в Насау Пойнт на учени от Плъм Айланд. Саутхолдската градска полиция и съфолкското областно управление направиха съвместно изявление. — Коментаторът — звучеше като Дом във вторник сутринта — дословно прочете изявлението. Божичко, ако можехме да накараме телевизионните топжурналисти в големия град да четат официалните ни съобщения без коментар, щяхме да сме в рая на връзките с обществеността. Съвместното изявление представляваше балон с горещ въздух и кош, в който имаше само два трупа. Като мотив се изтъкваше кражбата на ваксина за ебола. В отделно изявление на ФБР се казваше, че не знаели дали престъпниците са от чужбина, но че били тръгнали по някои сериозни нишки. Световната здравна организация изразяваше загриженост заради кражбата на тази „жизненоважна и необходима ваксина“, от която отчаяно се нуждаели много страни от Третия свят. И така нататък.
Онова, което наистина ме вбесяваше, бе, че официалната версия на случилото се представяше Том и Джуди като цинични, безсърдечни крадци: първо злоупотребявали с времето и ресурсите на работодателя си, после, когато тайно разработили ваксината, откраднали формулата и навярно някои образци и имали намерение да ги продадат с огромна печалба. Междувременно в Африка умирали с хиляди от тази ужасна болест.
Можех да си представя Наш, Фостър, четиримата костюмирани, които бях видял да слизат от ферибота, и купчина идиоти от Пентагона и Белия дом да загряват телефонните линии между Плъм Айланд и Вашингтон. Веднага щом всички научеха, че семейство Гордън са се занимавали с ваксини, създадени чрез генно инженерство, тези гении автоматично щяха да разполагат със съвършено прикритие. За да съм честен, те искаха да избегнат паниката, която щеше да предизвика съобщението за чумата, но залагам потенциалната си пенсия по болест, че никой във Вашингтон не беше помислил за репутацията или за семействата на Том и Джуди, когато е измислял версията, представяща ги като крадци.
Иронията, ако в това изобщо имаше някаква ирония, беше, че Фостър, Наш и правителството несъмнено все още бяха убедени, че семейство Гордън са откраднали една или повече болести за биологична война. Онези от Вашингтон, които имаха достъп до тази информация, от президентата до най-долното йерархично стъпало, продължаваха да спят със защитни скафандри върху пижамите си. Добре. Майната им.