Спрях до бакалията в Къчог и си купих кафе и купчина вестници — „Ню Йорк Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и лонгайландския „Нюздей“. И в четирите на случая със семейство Гордън се отделяха по няколко сантиметра на вътрешните страници. Даже „Нюздей“ не обръщаше особено внимание на местното убийство. Сигурен съм, че много хора във Вашингтон се радваха на отслабващия интерес. Аз също. Това развързваше ръцете ми също толкова, колкото и техните.
И докато Фостър, Наш и сие търсеха чужди агенти и терористи, аз щях да се доверя на инстинкта си и да остана верен на чувствата си към Том и Джуди Гордън. Зарадвах се и не се изненадах много, когато открих, че онова, което през цялото време си бях мислил, е вярно — тук не ставаше дума за биологично оръжие, наркотици или изобщо за нещо незаконно. Е, не прекалено незаконно.
Така или иначе, все още не знаех кой ги е убил. Но също толкова важно беше, че вече бях сигурен — те не бяха престъпници. Имах твърдото намерение да върна доброто им име.
Допих си кафето, хвърлих вестниците на задната седалка и отново потеглих. Отидох до „Саундвю“, мотел до брега от 50-те години. Влязох в офиса и попитах за господата Фостър и Наш. Младежът зад бюрото ми съобщи, че вече са платили и напуснали.
Пообиколих наоколо — колебая се да кажа безцелно, но ако не знаеш къде отиваш и защо, или си държавен чиновник, или се мотаеш безцелно.
Реших да отида до Ориент Пойнт. Беше поредният хубав ден, малко по-хладен и ветровит, но приятен.
Поех към плъмайландския ферибот. Исках да поразгледам колите на паркинга, да видя дали има някакво необичайно раздвижване и да проверя дали няма да се натъкна на нещо интересно. Когато наближих портала, на пътя ми излезе служител от плъмайландската охрана и вдигна ръка. Какъвто съм си мекушав, не го прегазих. Той дойде до прозореца ми и ме попита:
— С какво мога да ви помогна?
Показах му значката си.
— Работя с ФБР по случая Гордън.
Той внимателно разгледа значката и служебната ми карта. Наблюдавах лицето му. Очевидно бях сред първите в списъка му със саботьори, шпиони и перверзници и това не му харесваше много. Човекът ме изгледа за миг, прочисти гърлото си и каза:
— Ако обичате, паркирайте ей там, сър, ще ви донеса пропуск.
— Добре. — Паркирах встрани. Не бях очаквал на портала да има охрана, макар че би трябвало. Служителят влезе в тухлената сграда и аз продължих навътре в паркинга.
Имам проблеми с властите.
Първото, което забелязах, бе, че до пристана са паркирани две военни коли. Във всяка видях по двама униформени мъже и когато се приближих, успях да ги идентифицирам като морски пехотинци. Във вторник сутринта не бях видял нито един военен автомобил на Плъм Айланд, но оттогава светът се беше променил.
Освен това забелязах голям черен „Каприс“. Можеше да е същият, който бях видял във вторник с четиримата костюмирани. Записах си регистрационния му номер.
После, докато минавах сред стотината паркирани коли, видях взет под наем бял форд „Тауръс“ и бях съвсем сигурен, че е на Наш и Фостър. Днес на Плъм Айланд ставаше нещо голямо.
Нито един от двата ферибота не бе на пристана, не се мяркаше и на хоризонта. Освен морските пехотинци, които чакаха в колите си, наоколо нямаше никого.
Но когато погледнах в страничното огледало, видях, че четирима — повтарям, четирима — мъже от охраната в сини униформи тичат към мен, махат с ръце и крещят. Очевидно не бях разбрал правилно онзи на портала. Викаха „Стой! Стой!“ Направих още две осморки, после, преди някой да затвори стоманения портал или да извади оръжие, потеглих към изхода. Завих наляво по Мейн Роуд, натиснах газта и се отправих обратно на запад. Никой не стреля. Ето защо обичам тази страна.
Две минути по-късно летях по тясната ивица земя, която свързва Ориент с Ист Мариън. Проливът се падаше от дясната ми страна, заливът от лявата и помежду им беше пълно с птици. Миграционният път покрай Атлантическото крайбрежие. Човек се учи, докато е жив.
Изведнъж голяма бяла чайка се спусна под прав ъгъл към мен. Полетът бе разчетен и изпълнен съвършено — дълго спускане, последвано от леко размахване на криле, което доведе до по-плитко спускане, после издигане и накрая, с перфектна точност, чайката освободи баласта си, който се разплиска в лилаво-зелено по предното ми стъкло. Какъв чуден ден!
Включих чистачките, но водният резервоар бе празен, а тази гадост ми пречеше да виждам. Пфу. Спрях колата.
— Проклятие!
Както винаги изобретателен, аз взех от задната седалка скъпата бутилка мерло от Тобен и извадих от жабката верното си швейцарско ножче с тирбушон. Отворих виното и излях малко по стъклото, докато чистачките се размахваха назад-напред. Отпих глътка от мерлото. Не беше зле. Излях още по стъклото, после пак отпих. Някакъв тип от минаващ покрай мен автомобил наду клаксона и ми махна. За щастие произходът на гларусовата бомба до голяма степен бе същият, какъвто и на виното, и сега стъклото беше сравнително чисто, като оставим лилавите отсенки. Довърших бутилката и я хвърлих на задната седалка.