Отново на път. Замислих се за Ема Уайтстоун. Аз съм от мъжете, които винаги пращат цветя на следващия ден. Пращането на цветя на цветарка обаче можеше да е прекалено. Доколкото знаех, поръчката ми щеше да мине през нея. Тя щеше да направи букета и да си го поднесе сама. Стига глупости, както би казала Ема. Трябваше да й купя подарък. Бутилка вино от Тобен също не подхождаше. Искам да кажа, че все пак бяха бивши любовници и така нататък. Освен това тя имаше достъп до всички местни магазини за ръчни изделия и сувенири. Божичко, това ме объркваше. Мразя да купувам бижута или дрехи за жени, но може би трябваше да направя тъкмо това.
Отново потеглих по Мейн Роуд и малко по-късно спрях на бензиностанция да напълня резервоара. Налях и вода, измих предното стъкло и вложих известни средства в карта на района.
Използвах възможността да огледам пътя, за да видя дали някой не е паркирал наблизо и не ме наблюдава. Като че ли не ме преследваха, а аз съм добър в откриването на опашки, въпреки инцидента на Западна сто и втора улица.
Не мислех, че съм в опасност, но все пак се замислих дали да не се върна вкъщи за револвера си, после се отказах.
Въоръжен единствено с карта и с превъзходния си интелект, поех на север, нагоре към скалите. С известни усилия накрая открих съответния черен път, който водеше към съответната скала. Паркирах, слязох и се покатерих на върха.
Този път се порових из храсталака и високата трева. Намерих камъка, на който бях седял, и забелязах, че е достатъчно голям, за да се използва за отправна точка, ако имаш намерение дазаравяш нещо.
Отидох до ръба на скалата. Беше очевидно, че през последните триста години ерозията е поработила добре, така че нещо, заровено откъм северната страна на скалата — откъм Пролива — спокойно можеше да е било оголено от вятъра и водата и да се е смъкнало на плажа. Сега ми ставаше ясно.
Върнах се долу. С помощта на новата ми карта стигнах до западната страна на залива Матитък. И ето — не, не Дърветата на капитан Кид, а знак, на който пишеше „Имения Кид“. Очевидно някой се беше опитал да реализира рекламната си мечта. Навлязох в именията „Кид“ — няколко фермерски къщи от 60-те години и сгради в стил „Кейп Код“. Видях хлапе, което се возеше на велосипеда си, и спрях да го попитам:
— Знаеш ли къде са Дърветата на капитан Кид?
Момчето, дванайсетинагодишно, не отговори.
— Близо до залива би трябвало да има място с няколко дървета, наречени Дърветата на капитан Кид — казах аз.
Детето ме погледна, погледна джипа ми и предполагам, че му заприличах на Индиана Джоунс, защото ме попита:
— Съкровища ли ще търсиш?
— А… не, просто искам да снимам дърветата.
— Той е заровил сандъка със съкровището си под едно от онези дървета.
Очевидно го знаеха всички освен мен. Ето какво става, когато не внимаваш.
— Къде са дърветата? — отново го попитах аз.
— Веднъж с приятелите ми изкопахме голяма дупка, после ченгетата ни прогониха. Дърветата са в парка, така че не можеш да копаеш там.
— Просто искам да направя няколко снимки…
— Ако ще копаеш, аз ще пазя за ченгета.
— Добре. Води ме.
Последвах момчето с велосипеда до лъкатушеща уличка, водеща надолу към Пролива и завършваща с парк край плажа, в който няколко млади майки бутаха бебешки колички. Надясно се намираше заливът Матитък с ремонтния док. Отбих и слязох. Не видях никакви големи дъбове, само храсталаци и ниски дървета. На север паркът граничеше с плажа, а на изток със залива. От морето на запад стърчеше голяма скала. На юг бяха възвишенията с именията „Капитан Кид“.
— Къде ти е лопатата? — попита момчето.
— Просто правя снимки.
— Къде ти е фотоапаратът?
— Как се казваш?
— Били. А ти?
— Джони. Това ли е мястото?
— Естествено.
— Къде са Дърветата на капитан Кид?
— Там. В парка.
Детето посочи към полето с храсталаците. Очевидно това просто беше необработвано парче земя, по-скоро запазено в естествения си вид, отколкото парк в смисъла, който придаваше на тази дума моят манхатънски ум. И все пак не виждах високи дъбове.
— Не виждам дърветата — казах му аз.
— Там. — Хлапето посочи към дъбовия шубрак, дивите вишни и другите дръвчета, не по-високи от пет-шест метра. — Виждаш ли онова ето там? Там копахме с Джери. Пак ще отидем някоя нощ.