— Добра идея. Хайде да погледнем.
Били остави велосипеда си на тревата и двамата с новия ми партньор навлязохме в парка. Тревата бе висока, но храстите бяха редки и можеше да се минава спокойно. Били очевидно не беше внимавал много в часовете по биология, иначе щеше да знае, че тези няколко дървета не са на триста-четиристотин години. Всъщност изобщо не бях очаквал да видя трийсетметрови дъбове с черепи и кръстосани кости, изрязани в кората им.
— Имаш ли лопата в колата? — попита Били.
— Не, засега само оглеждам. Утре ще се върнем с булдозери.
— Наистина ли? Ако намериш съкровището, трябва да си го разделим.
— Ако открия съкровището, момко, ще прережа гърлата на всички, които си искат дела — отвърнах с най-добрия си пиратски акцент.
Били се хвана за гърлото с две ръце и закъркори.
Продължих да вървя, като подритвах песъчливата почва, докато накрая не открих каквото търсех — полуизгнил пън от голямо дърво, покрит с пръст и растителност.
— Някога виждал ли си други пънове като този? — попитах Били.
— О, да. Има ги навсякъде.
Огледах се и мислено видях древните борове, които в колониалните времена се бяха извисявали на това равно място край този голям залив в Пролива. Това беше естествен рай за кораби и хора и аз можех да си представя как в Пролива пристига пиратски кораб и хвърля котва край брега. Неколцина мъже влизат с лодка в залива и стигат някъде там, където бе паркиран джипът ми. Завързват лодката за някое дърво и слизат на брега. Носят нещо — сандък — също както Том и Джуди бяха свалили на кея своя сандък. Моряците — Уилям Кид и неколцина други — навлизат в гората, избират едно от дърветата, изкопават дупка, заравят съкровището, после някак си отбелязват дървото и си тръгват с намерението някой ден да се върнат. Разбира се, това никога не става. Затова и има толкова много легенди за заровено съкровище.
— Там е дървото, под което копахме с Джери — съобщи ми Били. — Искаш ли да го видиш?
— Естествено.
Приближихме се до крива дива вишна, висока към пет метра. Били посочи към основата й, където се виждаше полузасипана с пясък плитка дупка.
— Тук е — каза той.
— Защо не сте копали от другата страна на дървото? Или на известно разстояние от него?
— Не зная… просто предполагахме. Хей, имаш ли карта?
Карта на съкровището?
— Имам. Но ако ти я покажа, после трябва да те хвърля в морето.
Били сносно имитира удавяне.
Тръгнах назад към колата. Хлапакът вървеше до мен.
— Защо не си на училище? — попитах го.
— Днес е Рош Хашана.
— Евреин ли си?
— Не, но приятелят ми Дани е евреин.
— Къде е Дани?
— Той отиде на училище.
Това хлапе имаше потенциал за адвокат. Върнахме се при джипа и аз намерих в портфейла си петарка.
— Добре, Били, благодаря ти за помощта.
Той взе банкнотата и отвърна:
— Благодаря! Трябва ли ти още помощ?
— Не, трябва да се върна и да докладвам в Белия дом.
— В Белия дом ли?
Вдигнах велосипеда му и му го подадох. Качих се в колата, запалих двигателя и казах:
— Онова дърво, при което сте копали, не е достатъчно старо, за да е от времето на капитан Кид.
— Наистина ли?
— Капитан Кид е живял преди триста години.
— Леле!
— Нали знаеш всички онези изгнили пънове? Те са били големи дървета, когато капитан Кид е пристигнал на този бряг. Опитай да копаеш до някой от тях.
— Хей, благодаря!
— Ако намериш съкровището, ще се върна за моя дял.
— Добре. Но приятелят ми Джери може да се опита да ти пререже гърлото. Аз не бих го направил, щото ни каза къде е съкровището.
— Джери може да пререже и твоето гърло.
— Ужас!
И си тръгна.
Сега трябваше да намеря подарък за Ема. По пътя напреднах още повече в сглобяването на мозайката.
Наистина, заровените съкровища можеха да са повече, но онова, което бяха търсили и спокойно можеше да са открили семейство Гордън, бе заровено на Плъм Айланд. Бях сравнително сигурен в това.
А Плъм Айланд беше държавна собственост — всичко, извадено от земята му, принадлежеше на държавата и конкретно на министерството на вътрешните работи.
И така, най-лесният начин да измъкнеш кесаревото съкровище от кесаревата земя е да го прехвърлиш на собствена територия. Ако живееш под наем обаче, това не може да стане. Затова — voila, онзи един акър до залива, купен от Маргарет Уили.
Но оставаха няколко въпроса. Един от тях бе как семейство Гордън са разбрали, че на Плъм Айланд има заровено съкровище. Отговор: открили са чрез интереса и членуването си в Пеконийското историческо дружество. Или преди много време го е разбрал някой друг и не е имал достъп до Плъм Айланд, затова той, тя или те се сприятелили с Том и Джуди, които в качеството си на висши служители имали почти неограничен достъп до острова. Накрая този човек или хора споделили информацията си с тях и планът бил замислен, сделката сключена и подписана с кръв под светлината на мъждукаща свещ или нещо такова.