Том и Джуди бяха добри граждани, но не бяха светци. Замислих се за онова, което бе казала Бет — „златото, което прелъстява и светци“ — и осъзнах колко точни са тези думи.
Гордънови очевидно бяха възнамерявали да заровят повторно съкровището на своя земя, после да го открият, да съобщят на света и честно да си платят данъците на чичо Сам и щата Ню Йорк. Може би партньорът им бе имал други идеи. Това беше то. Партньорът им не е бил доволен от петдесетте си процента от плячката, върху които навярно е щяло да му се наложи да плаща тежки данъци.
Това ме накара да се зачудя колко би могло да струва съкровището. Очевидно достатъчно, за да доведе до двойно убийство.
Както учех студентите си, всяка теория трябва да съответства на всички факти. В противен случай трябва да се проверят фактите. Ако те са верни и теорията не действа, трябва да промениш теорията.
В този случай повечето от първите факти насочваха към погрешна теория. Като оставех това, най-после разполагах с обща теория, както казват физиците — така наречените археологически разкопки на Плъм Айланд, адски скъпата яхта, високият наем за къща до морето, честото пътуване с яхтата до острова, членуването в Пеконийското историческо дружество, онзи един акър очевидно безполезна земя на Пролива и навярно пътуването до Англия. Като се прибавеха странното пиратско знаме, развято на мачтата на Том и Джуди, липсващият сандък за лед и осемцифреното число в атласа им, можеше да се получи солидна обща теория, която обединяваше всички тези на пръв поглед несвързани неща.
Или — и това беше голямото „или“ — аз бях загубил прекалено много кръв от мозъка си, бях изпаднал в абсолютна заблуда и умствено не ставах за детективска работа.
Това също беше възможно. Искам да кажа, вижте Фостър и Наш, двама сравнително умни мъже с всички възможности на света зад гърба си, а те бяха изпаднали в абсолютна заблуда и вървяха по погрешна следа. Мозъците им си бяха наред и все пак ги ограничаваше тесният им светоглед: международни интриги, биологична война, международен тероризъм и прочее. Навярно дори никога не бяха чували за капитан Кид. Чудесно.
Така или иначе, въпреки моята обща теория, оставаха неща, които не знаех и които не разбирах. Едно от тях бе кой е убил Том и Джуди Гордън. Понякога хващаш убиеца още преди да си открил всички факти или да разбереш какво имаш — в такива случаи убиецът понякога е така любезен да ти обясни какво си пропуснал, какво си объркал, какви са били мотивите му и така нататък. Когато получавам признание, аз искам нещо повече от потвърждение на вината — искам урок по престъпно мислене. Това е добре за следващия път, а винаги има такъв.
В този случай разполагах с вероятен мотив, но не и с убиеца. За него знаех само, че е много умен. Не можех да си представя, че семейство Гордън ще замисли престъпление с идиот.
Една от точките в мислената ми карта на случая бяха винарните „Тобен“. Дори сега, след като се бях сетил за съкровището на Кид и сглобих общата си теория, не можех да разбера по какъв начин се вписва в цялостната картина връзката между Фредрик Тобен и семейство Гордън.
Е, навярно можех…
Потеглих към винарните „Тобен“.
20.
Бялото порше, което принадлежеше на собственика, беше на паркинга. Оставих джипа си там и се насочих към винарната.
Първият етаж на централната кула свързваше различни крила и аз влязох през залата за посетители. На стълбището и асансьора имаше надписи „Само за служители“. Асансьорът, с който при първата ни среща бе пристигнал господин Тобен, се отваряше с електронен код, затова се качих пеш, което предпочитам да правя във всички случаи. Всъщност стълбището представляваше железобетонен пожарен изход, построен в дървената кула, и на всеки етаж имаше стоманена врата с надпис „Втори етаж, счетоводство, личен състав, каса“, „Трети етаж, продажби, реклама, транспорт“ и така нататък.
Надписът на четвъртия етаж гласеше „Ръководство“. Продължих до петия, на който също имаше стоманена врата, този път необозначена. Натиснах бравата, но беше заключено. Забелязах наблюдателна камера и интерком.
Върнах се на четвъртия етаж и след като влязох през вратата, се озовах в приемна. По средата имаше кръгла рецепция, но в нея нямаше никого. От това помещение четири отворени врати водеха към кръгли офиси, очевиден резултат от плана на етажа. Всеки от тях имаше прекрасен голям прозорец. Последната, пета врата бе затворена.