Не видях никого на бюрата в отворените офиси и тъй като беше един и половина, реших, че всички са на обед.
Влязох в приемната и се огледах. Мебелите изглеждаха направени от истинска кожа, лилава, разбира се, и по стените имаше репродукции на де Кунинг и Полък — или просто бяха позволили на децата и внуците на служителите да окачат своите мацаници. Към мен бе насочена наблюдателна камера и аз помахах с ръка към нея.
Затворената врата се отвори и отвътре се появи жена с ефикасен вид.
— С какво мога да ви помогна? — попита ме тя.
— Моля ви, предайте на господин Тобен, че господин Кори е дошъл да се срещне с него.
— Имате ли определена среща, сър?
— Имам уговорка да идвам по всяко време.
— Господин Тобен се готви да излезе за обед. Всъщност вече закъснява.
— Тогава ще го откарам с колата си. Моля ви, кажете му, че съм тук. — Мразя да си размахвам значката в разни офиси, освен ако не съм там, за да помогна или да закопчая белезниците на някого. Понякога персоналът се подплашва и това е вбесяващо. Така че казах на младата дама:
— Предайте му, че е важно.
Тя се обърна към заключената врата, почука, влезе и я затвори зад себе си. Изчаках цяла минута, което наистина е сериозна проява на търпение от моя страна, после влязох и аз. Господин Тобен и младата дама стояха до бюрото му и разговаряха. Той потриваше късата си брада и имаше малко мефистофелски вид. Носеше тъмнолилав блейзер, черни панталони и розова риза. Обърна се към мен, но не отвърна на приятелската ми усмивка.
— Прощавайте, че нахлувам така, господин Тобен — казах аз, — но малко бързам и знаех, че няма да възразите.
Той освободи младата дама и остана прав. Беше истински джентълмен — дори не показа, че е ядосан.
— Това е неочаквано удоволствие за мен — каза господин Тобен.
Обичам този израз.
— И за мен — отвърнах. — Искам да кажа, не смятах, че ще се видим преди събирането ви, но после съвсем ненадейно името ви изскочи на повърхността.
— Как така изскочи?
„Когато срутих бившето ти гадже.“ Всъщност имах и по-любезен отговор.
— Просто разговарях с една дама за случая, нали разбирате, за Том и Джуди, за това колко са обичали вино и как са се радвали на познанството си с вас. Така или иначе, тази дама случайно спомена, че също познавала вас и семейство Гордън. Ето как изскочи името ви.
Той не се хвана на уловката и отвърна:
— И затова ли сте тук?
— Ами… не. — Не се конкретизирах повече. Оставих го да се помъчи. Той продължаваше да стои прав с гръб към прозореца. Заобиколих бюрото му и погледнах навън. — Каква гледка!
— Най-красивата гледка към Северния край, освен ако не живеете във фара.
— Точно така. — Прозорецът на господин Тобен гледаше на север към лозята му. Няколко ферми и овощни градини сред лозята прелестно разнообразяваха пейзажа. В далечината се издигаха ледниковите скали и от тази височина наистина можех да видя Пролива. — Имате ли бинокъл? — опитах аз.
Той се поколеба, после отиде до един нисък шкаф и ми донесе бинокъл.
— Благодаря. — Погледнах към Пролива и отбелязах:
— Вижда се брегът на Кънектикът.
Насочих бинокъла наляво и го фокусирах към скалата, която според мен беше на Том и Джуди.
— Току-що научих, че семейство Гордън са купили един акър от онази скала там. Знаехте ли го? — попитах аз.
— Не.
„Ема ми каза точно обратното, Фредрик.“
— Може да сте им повлияли с деловия си усет…Платили са двайсет и пет бона за участък, който не може да се разработва.
— Трябвало е да знаят, ако правата за разработване на земята са били продадени на общината.
Свалих бинокъла и отвърнах:
— Не съм казвал нищо за това, че правата за разработване са продадени на общината. Казах, че не са можели да разработват участъка. Това би могло да е заради строително зониране, заради липсата на питейна вода, на електричество и какво ли не. Защо решихте, че правата за разработване на земята им са били продадени?
— Не знам. Може да съм го чул някъде — отвърна той.
— О! Тогава сте знаели, че са купили парче земя.
— Мисля, че някой ми спомена за това. Не знаех къде е земята. Знаех само, че е без право на разработване.
— Ясно. — Отново се обърнах към прозореца и насочих бинокъла на Тобен към скалите. На запад възвишенията се спускаха към залива Матитък и можех да видя Дърветата на капитан Кид и именията „Капитан Кид“. Далеч надясно — на изток — погледът ми стигаше чак до Грийнпорт, различаваше се също Ориент Пойнт и Плъм Айланд. — Оттук се вижда по-добре, отколкото от Емпайър Стейт Билдинг — отбелязах аз. — Не е толкова високо, но…