— За какво все пак сте дошли, господин Кори?
Не обърнах внимание на въпроса му и продължих:
— Нали разбирате, вие сте направо на върха на света.
Искам да кажа, погледнете всичко това. Четиристотин акра първокачествена земя, къща до морето, ресторант, порше и кой знае още какво. И си седите тук в тази пететажна кула… между другото, какво има на петия етаж?
— Там е апартаментът ми.
— Леле, леле! Искам да кажа, на дамите ли им харесва, или какво?
Той не отговори на въпроса ми, а ме информира:
— След вчерашната ни среща се свързах с адвоката си.
— Наистина ли?
— И той ме посъветва да не разговарям с полицията в негово отсъствие.
— Това е ваше право. Казах ви го.
— Последвалата проверка от страна на адвоката ми разкри факта, че вие вече не сте на служба при началника Максуел като консултант по случая и че всъщност не сте били официален представител на властите, когато сте разговаряли с мен.
— Ами, вижте сега, това е спорен въпрос.
— Спорен или не, вие вече нямате официални правомощия.
— Точно така. И тъй като вече не съм от полицията, можете да разговаряте с мен. Така става.
Фредрик Тобен не обърна внимание на думите ми и продължи:
— Адвокатът ми обеща да окаже съдействие на градската полиция, докато не разбра, че началникът Максуел не се нуждае или не желае нито неговото, нито моето съдействие. Началникът Максуел дори се ядоса, че сте дошли да ме разпитвате. Аз съм щедър спонсор на ключовите политици в района и не съм скъпил нито време, нито пари за възстановяване на исторически сгради, за поставяне на исторически знаци, давам дарения за болницата и за други благотворителни дейности, участвам и в Полицейската благотворителна асоциация. Ясен ли съм?
— Напълно. Изяснихте се още преди около десет изречения. Дойдох просто за да видя дали не бих могъл да ви заведа на обед.
— Вече имам среща за обед, благодаря ви.
— Добре, тогава може би някой друг път.
Той си погледна часовника и заяви:
— Наистина трябва да вървя.
— Естествено. Ще сляза заедно с вас.
Тобен дълбоко си пое дъх и кимна.
Напуснахме кабинета му и в приемната той каза на секретарката си:
— С господин Кори си свършихме работата и няма да му се наложи да се връща отново.
Леле, каква любезност! Този тип можеше да те напъха в консерва със сардини и изобщо да не го усетиш няколко дни.
Господин Тобен вкара ключа си в ключалката на асансьора, и той моментално пристигна. Влязохме и по пътя надолу, за да наруша неловкото мълчание, попитах:
— Сещате ли се за онова мерло, което купих вчера? Е, добре ми дойде. Наистина е тъпо, даже може да е смешно, но мисля, че за вас няма да е смешно — наложи се да го използвам, за да изчистя едно птиче лайно от предния прозорец на колата си.
— Какво?
Вратата на асансьора се отвори и влязохме в залата за посетители.
— Една голяма чайка бомбардира стъклото ми — поясних аз. Той отново си погледна часовника. — Но изпих останалата половина и беше много добро. Не прекалено напреднало.
— Това е ужасно разхищение на качествено вино — отбеляза Тобен.
— Знаех, че ще го кажете.
Той излезе навън и аз го последвах. В паркинга му казах:
— Между другото, дамата, която спомена за вас… нали си спомняте?
— Да.
— Та тя ми каза, че ви била приятелка. Но много хора твърдят, че са ви приятели, също като семейство Гордън, а пък се оказват обикновени познати, които искат да се греят на отразената ви светлина.
Той не отговори. Трудно е да хванеш в капана човек, който се прави на Господаря на имението. Господин Тобен нямаше да загуби хладнокръвието си.
— Във всеки случай — продължих аз, — тя каза, че ви била приятелка. Познавате ли я? Ема Уайтстоун.
Равномерната му крачка може и да се бе нарушила малко, но той продължи да върви и накрая спря до колата си.
— Да, преди около година ходехме заедно.
— И сте останали приятели?
— Защо не?
— Всичките ми бивши искат да ме убият.
— Не разбирам защо.
Подсмихнах се. Искам да кажа, беше странно, че все още като че ли харесвах този тип, макар да подозирах, че е убил приятелите ми. Не ме разбирайте погрешно — ако наистина го бе извършил, щях да направя всичко възможно, за да го видя да се пържи на онзи стол или каквото там щатът реши да използва, когато наказваосъдения на смърт убиец. Засега, щом той бе любезен, и аз щях да съм такъв.
Странно беше също, че от предишния ни разговор ние вече имахме нещо общо. Искам да кажа, че и двамата бяхме влизали там, където бяха влизали малцина мъже… е, може пък да бяха и повече. Искаше ми се да го потупам по гърба и да го попитам „А бе, Фреди, и на теб ли ти беше толкова гот, колкото и на мен?“ или нещо подобно. Но джентълмените не дрънкат такива неща.