Фредрик Тобен тъкмо казваше:
— Господин Кори, струва ми се, си мислите, че зная за семейство Гордън повече, отколкото ви казвам. Уверявам ви, че не е така. Ако областната или градската полиция обаче желаят да дам официални показания, с удоволствие ще се подчиня. Междувременно, вие сте добре дошли тук като клиент и в дома ми като гост. Но не сте добре дошли в кабинета ми, нито пък за да ме разпитвате повече.
— Звучи ми разумно.
— Приятен ден.
Той се качи в поршето си и потегли.
Погледнах към кулата, над която се развяваше черното знаме на Тобен. Ако той имаше да крие каквито и да било веществени улики, те можеха да са или в къщата му край морето, или навярно в апартамента му на последния етаж на кулата. Очевидно не можеше да става и дума доброволно да ми позволи да претърся жилището му, а никой съдия нямаше да издаде заповед за обиск, така че най-вероятно щеше да ми се наложи сам да си издам заповед за среднощно претърсване.
Върнах се в джипа и потеглих. Свързах се с телефонния си секретар и прослушах двете получени съобщения. Първото бе от някаква неидентифицирана презрителна кучка от нюйоркското полицейско управление, която ми съобщаваше, че медицинският ми преглед е прехвърлен за следващия вторник и ме молеше да потвърдя съобщението. Винаги, когато не са в състояние да те хванат, шефовете карат хората от личен състав или от счетоводството да те потърсят за нещо, непременно изискващо отговора ти. Мразя ги тези номерца.
Следващото съобщение беше от бившата ми партньорка Бет Пенроуз.
— Здрасти, Джон — каза тя. — Не ти позвъних по-рано, но тук беше истинска лудница. Както и да е, зная, че официално не се занимаваш със случая, но ми се иска да обсъдя с теб някои неща. Имаш ли нещо против да намина утре следобед? Телефонирай ми или аз ще ти се обадя и ще се разберем за часа и мястото. До скоро.
Така. Гласът й звучеше приятелски, но не толкова, колкото при последния ни личен разговор. Да не споменаваме за целувката по бузата. Предполагам, че не е добра идея да си прекалено любвеобилен, когато говориш на телефонен секретар. Но да се върнем на въпроса — колкото и горещо да бе станало през тези напрегнати два дни, положението естествено щеше да се охлади, когато Бет се върнеше на своя територия и в собствения си свят. Обикновено е така.
Сега тя искаше да обсъди с мен някои неща, което означаваше, че иска да знае какво и дали изобщо съм открил нещо. За Бет Пенроуз аз се бях превърнал просто в още един свидетел. Е, може би бях циничен. Но може би трябваше да изхвърля Бет Пенроуз от главата си, за да вкарам там Ема Уайтстоун. Никога не съм бил добър в балансирането на многобройни връзки. Това е по-лошо от едновременното разследване на десетина убийства и е много по-опасно.
Така или иначе, трябваше да намеря подарък за Ема и докато пътувах по Мейн Роуд, забелязах антикварен магазин. Страхотно. Отбих и слязох. Хубавото на Америка е, че в страната циркулират повече антики, отколкото изобщо са били създадени.
Започнах да тършувам из изпълнения с дъх на мухъл магазин и собственичката, приятна дребна възрастна госпожа, ме попита дали може да ми услужи с нещо.
— Търся подарък за млада дама.
— Съпруга? Дъщеря?
„За жена, която не познавам добре, но с която съм правил секс.“
— Приятелка.
— Ах. — Тя ми показа няколко неща, но аз не разбирам абсолютно нищо от антики. Тогава ми хрумна блестяща мисъл и я попитах:
— Членувате ли в Пеконийското историческо дружество?
— Не, но членувам в Саутхолдското историческо дружество.
Мили Боже, тук май имаше прекалено много дружества.
— Познавате ли Ема Уайтстоун?
— Естествено. Много фина млада дама.
— Точно така. Търся нещо за нея.
— Колко мило. Какъв е поводът?
„Стандартен следсъвкупителен жест на обич и признателност.“
— Помогна ми да издиря нещо в архивите.
— О, тя е много добра. Какво издирвахте?
— Ами… тъпо е, но от дете се интересувам от пирати. Собственичката се подсмихна. Може би се изхили.
— Прословутият капитан Кид е посещавал нашите брегове — каза тя.
— Наистина ли?
— Преди революцията оттук са минавали много пирати. Ограбвали са французите и испанците по Карибските острови, после са идвали на север, за да пропилеят плячката си или да ремонтират корабите си. Някои са се заселили из тези земи. — Жената се усмихна и продължи: