Тобен не само се бе сприятелил със семейство Гордън, но и беше прелъстил — или поне омаял — Ема Уайтстоун, ис-торичка и архивистка. Като че ли всичко си пасваше. Бе вероятно именно Тобен да е онзи, който някак си е разбрал, че на Плъм Айланд може да има заровено съкровище. И бе вероятно именно Тобен да е онзи, който беше платил за едноседмичния престой на Том и Джуди в Англия, за да проучат нещата и да се опитат да открият местоположението на съкровището.
Фредрик Тобен бе основният ми заподозрян, но нямах намерение да изключвам Пол Стивънс или когото и да било другиго от Плъм Айланд. Доколкото можех да преценя, тази конспирация имаше по-големи размери, отколкото ми се струваше отначало, и би могла да включва Стивънс, Цолнър и другите от острова, плюс Тобен, плюс… е, Ема Уайтстоун.
21.
Открих цветарския магазин „Уайтстоун“ вят Л. съвсем лесно — през последните три месеца десетки пъти бях минавал покрай него. Паркирах наблизо, погледнах си косата в огледалото и отидох в магазина.
Беше много приятно място, пълно с… е, с цветя. Миришеше чудесно. Младият мъж зад щанда попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Имам среща с Ема Уайтстоун.
— Вие ли сте Джон?
— Аз и никой друг.
— Наложи й се да изпълни някои поръчки — почакайте.
— Той извика към задното помещение: — Джанет. Джон е дошъл за Ема.
Джанет се появи изотзад — жена на четирийсет и няколко години, заедно с момиче на около двайсет и пет, което ми представи като Ан.
Ема помоли да се срещнете в къщата на историческото дружество — съобщи ми Джанет.
— Няма проблем.
— Каза, че не е имало начин да се свърже с вас — продължи тя.
— Е, няма проблем. Лесно ще открия къщата.
— Може малко да позакъснее — прибави Ан. — Трябва да изпълни някои доставки.
— Не се тревожете. Ще я почакам. Ако трябва, ще чакам цяла нощ. — Нима се налагаше да ме инструктират цели трима души?
Младежът ми подаде визитна картичка и ми каза:
— Обадете се, ако има някакъв проблем.
— Непременно. Благодаря на всички ви за помощта. — Стигнах до вратата, обърнах се и прибавих: — Тук наистина е много приятно.
И тримата се усмихнаха. Излязох. Напоследък го правех непрекъснато. Върнах се в джипа и потеглих към къчогския парк. Наистина не можех да се понасям за това, че дори само съм си помислил за възможността Ема да е в комбина с Тобен и кой знае още с кого. Искам да кажа, че целият й персонал бе видял новия й приятел.
От друга страна, когато се окажеш в леглото с току-що срещната жена, трябва да се запиташ дали причината е в чара ти, или в скритите й подбуди. Все пак тъкмо аз я бях потърсил, а не обратното. Къде ли бях чул името й? При Маргарет Уили? Не, бях го намерил преди това в картотеката на семейство Гордън на Плъм Айланд. Всички тези хора изглеждаха свързани. Може би и Маргарет беше в кюпа. Може би с изключение на моя милост, в кюпа бе цялото възрастно население на Северния край. Искам да кажа, че беше като някой от онези филми на ужасите, в които жителите на цялото село са вещици и магьосници, а нищо неподозиращият турист се появява и не след дълго се превръща във вечеря.
Влязох в малкия паркинг на историческото дружество. Цветарския микробус го нямаше, но видях десетгодишен форд.
Оставих нощното гърне на задната седалка, като си мислех, че сега може да не е подходящото време да й го подаря. Навярно след вечеря.
Така или иначе, отидох до входната врата и на нея имате нов стикер с една-единствена дума: „Влез“.
Така и направих. В големия вестибюл извиках: „Ема!“, но никой не ми отговори. Минах през различните стаи на къщата и отново извиках. Никакъв отговор. Струваше ми се нелогично да отключи вратата и да остави отворено с всички тези антики вътре.
Стигнах до стълбището и пак извиках, но безрезултатно. Дойде ми наум, че може да е в тоалетната и че не би трябвало да я викам така. Ако ме беше изчакала, можеше да използва подаръка си.
Във всеки случай се заизкачвах по стълбището, което проскърцваше. Не казвам, че ми се искаше да съм си взел револвера, но наистина ми се искаше.
Качих се на втория етаж и се заслушах. Никакъв звук освен нормалните пропуквания на стара къща. Реших да вляза в салона, който се намираше по средата на дългия коридор.
Опитах се да вървя, без да карам проклетите дъски на пода да скърцат, но всяка моя стъпка предизвикваше високи стонове.
Стигнах до вратата на салона. Беше затворена и аз я открехнах. Проклетите панти изскърцаха. Божичко.