— Добре… на първо място, капитан Уилям Кид е бил шотландец, но е живял в Манхатън с жена си Сара и с двете си деца. Всъщност живял е на Уол Стрийт.
— Още си е пълна с пирати.
— Кид не е бил истински пират. Всъщност е бил капер, нает от лорд Беломонт, който по това време е бил губернатор на Масачузетс, Ню Йорк и Ню Хампшир. — Тя отпи от чая си. — И така, през 1696 година капитан Уилям Кид потеглил с кралска заповед от нюйоркското пристанище, за да търси пирати и да прибира плячката им. Беломонт вложил много собствени средства, за да купи и екипира кораба на Кид „Адвенчър Гали“. Предприятието също било финансирано от богати и влиятелни англичани, включително четирима лордове и самия крал Уилям.
— Предусещам проблема. Той изобщо не е имал намерение да дава нищо на държавата.
— Позна.
Заслушах се в разказа й. Чудех се дали Тобен знае тази история и ако е така, дали я е научил преди или след срещата си с Ема Уайтстоун. И защо някой сериозно ще си мисли, че тристагодишно съкровище може още да е заровено и да бъде открито? Съкровището на Кид, както бях разбрал от разговора си с Били край залива Матитък, бе мечта, детинска работа. Разбира се, съкровището можеше и да е съществувало, но го заобикаляха толкова много митове и легенди, както ми беше казала в къчогския ресторант Ема, и толкова много фалшиви карти, че през последните три века бе загубило смисъл. После си спомних за човека, открил писмото на Чарлз Уилсън в държавния архив… така че Тобен и семейство Гордън може да се бяха натъкнали на някакви наистина твърди доказателства.
Ема продължаваше:
— И след много неуспехи на Карибите Кид се отправил да търси пирати в Индийския океан. Там плячкосал два кораба, собственост на великия могол на Индия. На борда имало несметни богатства, които по онова време стрували около двеста хиляди лири. Днес това би се равнявало на двайсет милиона долара.
— Не е зле за един ден работа.
— Не. За съжаление обаче Кид допуснал грешка. Моголът бил съюзник на краля и се оплакал на британското правителство. Кид защитил действията си, като казал, че на корабите на могола открил френски пропуски, а по това време Франция и Англия били във война. Така че дори индийските кораби да не били пиратски, те на практика се смятали за вражески. За нещастие на Кид британското правителство поддържало добри връзки с могола чрез Източноиндийската компания, която въртяла с него голям бизнес. Кид загазил и единственото, което можело да го спаси, били двестате хиляди лири.
— Парите са всесилни.
— Винаги са били.
Като стана дума за пари, Фредрик Тобен отново ми изскочи в главата. Макар да не можеше точно да се каже, че ревнувах старата му връзка с Ема, аз си мислех, че ще е много приятно, ако успея да изпържа Фреди на електрическия стол. Я се успокой, Джон.
— И така — продължи Ема, — Уилям Кид отплавал обратно към Новия свят. Спрял на Карибите, където научил, че самият той се издирва по обвинение в пиратство. Той предвидливо оставил около една трета от плячката си в Западна Индия на човек, на когото имал доверие. Мнозина от екипажа му не искали да си имат неприятности, затова си взели дела и останали там. Кид купил по-малък, едномачтов кораб на име „Сан Антонио“ и отплувал за Ню Йорк — за да отговори на обвиненията. По пътя повечето от екипажа му поискали да ги остави на брега с дела им. Слезли в Делауеър и Ню Джърси. Но Кид все още имал на борда фантастични съкровища, които днес навярно биха стрували десетина-петнайсет милиона долара.
— Откъде знаеш, че е имал такива съкровища?
— Е, никой не знае със сигурност. Това са предположения, основаващи се отчасти на жалбата на британското правителство, която може да е била преувеличена.
— Моголите лъжат.
— Предполагам, че е така. Нали разбираш, освен номиналната стойност на съкровището, някои от накитите трябва да имат музейна ценност. Помисли също за това, че ако вземеш една обикновена златна монета от онова време, струваща може би хиляда долара, и я оставиш в сейф със сертификат, удостоверяващ, че е от съкровището на капитан Кид, навярно би могъл да получиш за нея два или три пъти повече.
— Ясно ми е, че си учила и маркетинг.
Ема се усмихна, после ме изгледа и попита:
— Това е свързано с убийството на семейство Гордън, нали?
Погледите ни се срещнаха.
— Моля те, продължи — казах аз.
— Добре… от документите и от обществените архиви знаем, че след това Кид влязъл в Лонгайландския пролив от към източния край и се насочил към Ойстър Бей, където се свързал с Джеймс Емът, прочут адвокат, защитаващ в съда пирати.
— Знаеш ли, бившата ми жена работи за тази фирма. Още са в същия бизнес.