— Но е имал парите. Взимай парите и бягай.
— Е, той не постъпил така. Решил да се предаде. Но Кид не е глупав, той решава да скрие плячката — спомни си, че това е делът, който трябва да получат Беломонт, четиримата лордове и кралят. Сега това съкровище е неговата застраховка за живот.
Кимнах.
— Затова е заровил плячката.
— Точно така. През 1699-а извън Манхатън и Бостън имало съвсем малко население, така че Кид имал на разположение хиляди места, където да пристане и спокойно дазарови съкровището си.
— Като например Дърветата на капитан Кид.
— Да. А още по на изток са Ридовете на капитан Кид, които навярно са част от скалите, тъй като на Лонг Айланд всъщност няма ридове.
Размърдах се на стола си.
— Искаш да кажеш, че част от скалите се нарича Ридовете на капитан Кид? Къде?
— Някъде между залива Матитък и Ориент Пойнт. Никой не знае със сигурност. Просто част от целия мит.
— Но в него има и нещо вярно. Нали така?
— Да, затова е интересно.
Кимнах. Един от онези митове — Ридовете на капитан Кид — беше накарал семейство Гордън да купят земята на госпожа Уили. Хитро.
— Няма съмнение — прибави Ема, — че Кид е заровил съкровището на няколко места: тук, в Северния край, или на Блок Айланд, или на Фишърс Айланд. Повечето сведения са единодушни за това.
— Някакви други места?
— Още едно, за което знаем, че е вярно. Гарднърс Айланд.
— Гарднърс ли?
— Да. Историята е документирана. През юни 1699-а, до като плавал наоколо и се опитвал да сключи сделка с лорд Беломонт, Кид хвърлил котва край Гарднърс Айланд, за да се снабди с провизии. На тогавашните карти островът се наричал Уайт, но бил — и все още е — собственост на рода Гарднър.
— Искаш да кажеш, че един и същ род притежава острова от 1699-а досега?
— Да. Бил им даден от крал Чарлз през 1639 година.
През 1699-а Джон Гарднър, третият лорд на имението, живеел там със семейството си. Историята за капитан Кид е до голяма степен част от семейната история на рода Гарднър. Всъщност на Гарднърс Айланд се намира долината Кид и каменен паметник бележи мястото, на което Джон Гарднър е заровил част от съкровището, оставено му за съхранение от капитана. Целият остров е частна собственост, но сегашният му собственик го показва на някои хора. — Ема се поколеба, после каза:
— Двамата с Фредрик му гостувахме.
Не коментирах последните й думи.
— Значи наистина е имало заровено съкровище казах аз.
— Да. Уилям Кид пристигнал със „Сан Антонио“ и Джон Гарднър излязъл с малка лодка да види кой е хвърлил котва край острова му. Според всички сведения двамата се държали дружелюбно и разменили дарове. Срещнали се поне още веднъж — тогава Кид дал на Гарднър доста голяма част от плячката и му казал да я зарови.
Надявам се, че е взел разписка — отбелязах аз.
— Нещо повече, последните думи на Кид към Джон Гарднър били: „Ако си го поискам и го няма, ще взема твоята глава или главата на сина ти.“
— По-сигурно от разписка с подпис.
— Кид, разбира се, никога не се върнал — каза Ема. — След като получил още едно мило писмо от Беломонт, той бил готов да отиде в Бостън и да се изправи пред съда. Пристигнал тук на първи юли. Оставили го на свобода една седмица, за да видят кой е свързан с него, после го арестували по заповед на губернатора и го оковали във вериги. Корабът и бостънското му жилище били претърсени и открили торби със злато, сребро и накити. Само по себе си това било цяло съкровище, но не чак толкова, колкото се предполагало, че би трябвало да има, а и изобщо не стигало, за да покрие разходите по експедицията.
— А какво е станало със съкровището на Гарднърс Айланд?
— Ами това по някакъв начин — тук сведенията си противоречат — стигнало до Беломонт, който пратил на Джон Гарднър любезно писмо по специален куриер… — Тя взе копието и прочете: — „Г-н Гарднър, аз хвърлих капитан Кид и някои от хората му в затвора на този град. Той беше разпитан от мен и Съвета и освен всичко останало призна, че е оставил при вас товар злато в сандък, както и някои други неща, които ви моля в името на Негово Величество незабавно да докарате тук при мен, за да мога да ги съхраня за Негово Величество, а аз ще ви обезщетя за неудобството от идването ви тук. Подпис: Беломонт.“
Ема ми подаде писмото и аз му хвърлих един поглед.
Всъщност можех да разбера част от него. Невероятно, помислих си, че такова нещо е оцеляло три века. Дойде ми наум, че навярно друг тривековен документ, отнасящ се за местоположението на съкровището на Кид, е довел до убийството на двама учени от двайсети век.