— Надявам се — казах, — че Джон Гарднър е отговорил на Беломонт: „Какъв Кид? Какво писмо?“
Тя се усмихна.
— Не, Джон Гарднър не е искал да се противопоставя на губернатора и краля. Той надлежно отнесъл съкровището в Бостън.
— Обзалагам се, че си е оставил поне малко.
Ема побутна лист хартия към мен и отвърна:
— Това е копие на оригиналния инвентарен списък на съкровището, докарано от Джон Гарднър на лорд Беломонт.
Оригиналът се пази в държавния архив в Лондон.
Погледнах копието, което на места беше разпокъсано. Не можех да дешифрирам нито дума. Върнах й го.
— Наистина ли четеш това нещо?
— Да. — Тя то вдигна към лампата и прочете: — „Получено на 17 юли от г-н Джон Гарднър — една торба златен прах, една торба златни и сребърни монети, един пакет златен прах, една торба с три сребърни пръстена и разни скъпоценни камъни, една торба неполирани камъни, един пакет кристали, два пръстена с червен халцедон, два малки ахата, два аметиста все в същата торба и две торби сребърни кюлчета. Цялото гореспоменато злато е хиляда сто и единайсет унции. Среброто е две хиляди триста петдесет и три унции, накитите и скъпоценните камъни са седемнайсет унции…“
Вдигна поглед и каза:
— Това е доста солидно съкровище, но ако се вярва на твърденията на могола до британското правителство, на корабите му е имало двайсет пъти повече злато и скъпоценности, които липсвали от полученото от Гарднърс Айланд, от „Сан Антонио“ или от бостънското жилище на Кид.
Тя ми се усмихна и попита:
— Добре, детективе, къде е остатъкът от плячката? Отговорих на усмивката и.
— Добре… една трета още е на Карибите.
— Да. Онова съкровище, което е добре документирано, изчезнало и поставило началото на стотици карибски легенди, които съответстват на стотиците легенди тук.
— Добре… освен това екипажът си е получил дяловете преди да напусне кораба.
— До, но общият дял на екипажа не е надхвърлял повече от десет процента от цялото съкровище. Такава е била сделката.
— Плюс медицинската осигуровка.
— Къде е остатъкът от съкровището?
— Можем да приемем, че Джон Гарднър си е оставил малко.
— Бихме могли.
— Адвокатът Емът със сигурност си е взел своето.
Тя кимна.
— Колко е останало?
Ема сви рамене.
— Кой знае? Преценките варират между пет и десет милиона днешни долара. Но както казах, ако се открие на място, в изгнил сандък и прочее, в Сотби съкровището ще струва двойно или тройно повече от номиналната си стойност. Само картата на съкровището, ако, разбира се, съществува и ако е с почерка на Кид, би се продала на търг за стотици хиляди долари.
— Колко получавате за картите в магазина за сувенири?
— Четири долара.
— Не са ли автентични?
Ема се усмихна и си допи чая.
— Приемаме, че Кид е заровил съкровището си на едно или повече места за осигуровка с цел да купи свободата си и да се спаси от бесилката — казах аз.
— Винаги се е смятало така. Щом е заровил част от съкровището на Гарднърс Айланд, навярно е заровил друга част на друго място поради същата причина. Дърветата на капитан Кид и Ридовете на капитан Кид.
— Ходих да видя Дърветата — съобщих аз.
— Наистина ли?
— Мисля, че открих мястото, но всички дървета са изсечени.
— Да, в началото на века са били останали само няколко големи дъба. Сега вече ги няма. Хората копаеха около пъновете.
— Някои от тях още могат да се видят.
— В колониални времена — информира ме тя — копаенето за пиратски съкровища станало толкова масово, че Бен Франклин писал статии във вестниците против това. В района продължавало да се копае чак докъм 30-те години.
Тази лудост почти е изчезнала, но е част от местната ни култура и тъкмо затова не исках някой в къчогския ресторант да ни чуе, че си приказваме за заровени съкровища.
Вече да се е втурнала да копае половината от проклетия град.
— Удивително. Значи заровеното съкровище на Кид е трябвало да бъде неговата застраховка живот. Защо тогава него е спасило от затвора?
— Заради различни недоразумения, лош късмет, отмъстителност. Никой в Бостън или в Лондон не е смятал, че Кид е в състояние да вземе плячката от Карибите и навярно са били прави. Това съкровище отдавна е изчезнало. Казах ти и за жалбата на могола и за политическия проблем. После самият Кид не си е направил добре сметката. Искал е пълно опрощение от краля в замяна на плячката.
Но кралят и другите може да са разбирали, че за да защитят Източноиндийската компания, трябва да върнат заграбеното на могола, така че не са имали интерес да дадат прошка на Кид в замяна на местоположението на съкровището. Предпочитали са да го обесят, както и направили.