— Като дете играл ли си на пирати?
— Мислех си, за това… Като малък тъкмо тук съм слушал за пирати. Но не много. Вуйна ми беше малко по-образована. Интересуваше се от индианците.
Родът ми е от първите заселници тук и е участвал в революцията. Спомням си разкази за пирати… Имам по-голям брат и си спомням, че един-два пъти с приятелите си играеха на пирати. Детска работа. Като на стражари и апаши, на каубои и индианци.
— Вероятно. Сегашните хлапета си играят на наркомани и наркопласьори. Но… но в именията „Капитан Кид“ имаше едно хлапе. — Разказах й за Били.
— Явлението е циклично — отбеляза Ема. — Може би пиратите пак се връщат на мода. Чел ли си „Островът на съкровищата“?
— Естествено. И „Златният бръмбар“ на По. Спомняш ли си онази тъпа следа с рисунката на коза — всъщност на козле? Схващаш ли?
— Схващам. Чел ли си „Волферт Вебер“ на Уошингтън Ървинг?
Никога не съм чувал.
Страхотна пиратска история — информира ме тя. После се усмихна и попита: — Гледал ли си старите приключенски филми от 30-те и 40-те години?
— Обожавах ги.
— Нали знаеш — продължи Ема, — в английския няма много думи, които да са по-интригуващи и романтични от думи като пират, заровено съкровище, галеон… какво още?
— Приключенски. Тази особено ми харесва.
— Какво ще кажеш за „испански съкровища“?
— Страхотно.
И така, стояхме на кея до големия стар тримачтов кораб, слънцето залязваше и си играехме на тази тъпа игра, измисляхме думи и изрази като корсари, дублони, саби, превръзки за очи, дървени крака, папагали, хвърляне зад борда, пустинни острови, плячка, грабеж, пиратско знаме, карти на съкровища, сандъци със злато, кръстчета, отбелязващи мястото, и така нататък. Накрая и двамата се засмяхме и аз казах:
— Харесвам те.
— Разбира се, че ме харесваш.
Тръгнахме обратно по кея към ресторанта на Клаудио, наистина хванати за ръка, което от много време не бях правил.
Заведението беше претъпкано заради почивните дни и седнахме на бара да пийнем нещо и да почакаме, докато се освободи маса.
Както казах, ресторантът бе стар, построен през 1830 година. Твърди се, че е най-старият в Америка, собственост на един и същ род от 1870-а насам. Моето семейство трудно си поделяше кухнята и банята всяка сутрин — не бях в състояние да си представя, че мога да го правя в продължение на сто и трийсет години.
Във всеки случай, поне според бармана, сградата била хан, когато Грийнпорт бил китоловно пристанище, и барът, на който седяхме с Ема, бил докаран от Манхатън през хиляда осемстотин осемдесет и някоя си.
Самият бар и рафтовете зад него са от махагон, гравирано стъкло и италиански мрамор и имат чуждестранен и екзотичен вид, за разлика от стария колониален стил, характерен за района. Тук можех да си представя, че съм си в Манхатън, особено когато ми замиришеше на италианска кухня. Понякога ми липсват Манхатън и италианският квартал, където в момента например течеше фестивалът на Сан Дженаро. Ако си бях в Ню Йорк, двамата с Дом Фанели щяхме да прекараме цялата нощ на Мълбъри Стрийт, да си пъхаме носовете във всяка будка за вкусотии и накрая да се озовем в някое кафене. Очевидно трябваше да взема някои решения за бъдещето си.
Ема си поръча бяло вино и барманът й каза:
— Имаме шест различни местни бели вина. Някакви предпочитания?
— Да… „Пиндар“ — отвърна тя.
Това е моето момиче. Лоялно и вярно. Няма да пие виното на бившия си любовник пред новия си приятел. Да ви кажа честно, колкото повече остарява човек, толкова повече багаж му се струпва и толкова по-малко може да носи.
Поръчах си будвайзер и се чукнахме.
— Благодаря ти пак за всичко — казах аз.
— Кой урок по история най-много ти хареса?
— Историята на пухеното легло.
— И на мен.
И така нататък.
По стените висяха много портрети, черно-бели снимки на предците на Клаудио, стари фотографии на морски регати, стари сцени от Грийнпорт и прочее. Обичам старите ресторанти — те са нещо като живи музеи, в които можеш да изпиеш по някоя бира.
Именно в ресторанта на Клаудио през юни се запознах със семейство Гордън и това е една от причините, поради които исках да дойдем тук, освен че стомахът ми копнееше за червен сос. Понякога е добре физически да се върнеш на конкретно място, когато искаш да си спомниш нещо, случило се там.