Върнах се, поставих торбичката пред нея и Ема ме попита:
— За мен ли е?
— Да.
— О, Джон, не трябваше… сега ли да го отворя?
— Моля те.
Тя бръкна в торбичката и извади гърнето, което бе завито в тънка розова хартия.
— Какво е?
Внезапно изпитах пристъп на паника. Ами ако онази дърта вещица от антиквариата беше сгрешила? Ами ако бе объркала Ема Уайтстоун с някоя друга?
— Почакай — казах, — може би не трябва да го отваряш… Другите клиенти ни наблюдаваха, любопитни и усмихнати. Ема разви тънката хартия, и извади бялото нощно гърне с рози и го вдигна за дръжката.
Наоколо се разнесе ахване. Или поне така прозвуча. Някой се засмя.
— О, Джон! — възкликна Ема. — Прекрасно е. Откъде разбра?
— Аз съм детектив. — Пфу!
Тя възхитено разглеждаше гърнето, обръщаше го, гледаше печата на производителя и така нататък. Сервитьорът се приближи и каза:
— В дъното има тоалетни, ако предпочитате.
Е, така или иначе, всички добре се посмяхме и Ема каза, че щяла да посади в гърнето миниатюрни рози, че това определено щяло да попречи на хората да сядат на него и така нататък.
Вечерята премина приятно. Разговаряхме и гледахме пристанището. Тя ме попита дали бих искал да прекарам нощта отново с нея. Исках. Ема отвори чантичката си, извади четка за зъби и гащички и каза:
— Приготвила съм се.
Сервитьорът комик случайно минаваше покрай нас в същия момент и попита:
— Да ви донеса ли още кафе, или ужасно бързате да се приберете?
На връщане към Матитък отново изпитах онова странно усещане, че всичко това няма да свърши добре — нито случаят, нито връзката ми с Ема, нито онази с Бет, каквато и да беше тя, нито пък кариерата ми. Чувствах се като в зловещата тишина и ясното небе преди да удари ураган.
24.
Докато се обличах на следващата сутрин, на вратата се позвъни и реших, че ще отвори Ема, която беше на долния етаж. Привърших с обличането — кафяви панталони, раирана риза, син блейзер и обувки на бос крак, стандартни дрехи за морска провинция. В Манхатън хората, които не носят чорапи, често протягат в ръце празни консервени кутии, но тук това бе Ъгез сМс.
Десетина минути по-късно слязох долу и заварих Ема Уайтстоун на кухненската маса да пие кафе с Бет Пенроуз. Леле!
Беше един от онези моменти, които изискват чувство за такт, и аз казах:
— Добро утро, детектив Пенроуз.
— Добро утро — отвърна тя.
— Това е партньорката ми Бет Пенроуз — съобщих на Ема. — Предполагам, че сте се запознали.
— И аз предполагам така — отвърна Ема. — Пием кафе.
— Мислех си, че ще се срещнем по-късно — подчертано казах на Бет.
Плановете ми се промениха. Снощи ти оставих съобщение по телефонния секретар.
— Не съм го проверявал.
Ема се изправи.
— Трябва да тръгвам на работа.
— О… Ще те закарам — предложих аз.
Бет също се изправи.
— И аз трябва да вървя. Просто наминах да взема онези финансови разпечатки. Ако са при теб, можеш да ми ги дадеш веднага.
— Сядайте — обърна се и към двама ни Ема. — Сигурно имате да вършите работа. — Тя се насочи към вратата. — Ще се обадя на Уорън да ме вземе. Той живее наблизо. Ще бъда в кабинета. — На излизане от кухнята не погледна към мен.
— Тя е председателка на Пеконийското историческо дружество — съобщих на Бет.
— Наистина ли? Малко е младичка за тази работа.
Налях си чаша кафе.
— Реших да те информирам за събитията като израз на любезност — каза Бет.
— Не ми дължиш никакви любезности.
— Е, ти много ми помогна.
— Благодаря.
Останахме прави — аз си пиех кафето, а Бет миеще чашата и лъжичката си, сякаш се готвеше да си тръгва. Забелязах до стола й куфарче.
— Седни — казах аз.
— Трябва да тръгвам.
— Пийни още кафе.
— Добре. — Тя си наля, седна срещу мен и каза:
— Тази сутрин изглеждаш много спретнат.
— Опитвам се да си променя имиджа. Никой не ме приема сериозно. — Тя носеше нов шит по поръчка костюм, този път морскосин, с бяла блуза. Имаше чудесен вид, свежа и с ясни очи. — И ти изглеждаш много добре — отвърнах на комплимента.
— Благодаря. Винаги се обличам добре.
— Така е. — Малко строго, но това си е мое мнение. Не можех да разбера какво мисли за гостенката ми, ако изобщо мислеше нещо за нея. Освен лекото емоционално привличане, което изпитвах към Бет, си напомних, че тя ми бе дала известна свобода в професионално отношение.
Не бях сигурен дали трябва да й разкажа, че в нейно отсъствие съм постигнал съществен напредък, че според мен наистина съм открил мотива за двойното убийство и че Фредрик Тобен трябва да се провери. Но защо да си пъхам главата в торбата? Можеше и да греша. Всъщност тази сутрин вече не бях толкова сигурен, че Тобен е истинският убиец на Том и Джуди Гордън. Спокойно можеше да знае повече от онова, което казваше, но най-вероятно спусъка бе натиснал някой друг — някой като Пол Стивънс.