Реших да видя какво е открила Бет и какво иска от мен. Мачът щеше да е интересен. Първи рунд:
— Макс прекрати кариерата ми в саутхолдското управление — казах аз.
— Зная.
— Затова смятам, че повече не трябва да ми се съобщава никаква полицейска информация.
— Сериозно ли говориш? Или се цупиш?
— По малко и от двете.
Известно време тя си поигра с лъжичката си, после отвърна:
— Наистина уважавам мнението и проницателността ти.
— Благодаря.
Бет се огледа.
— Доста голяма къща.
— Голяма гримирана дама.
— На вуйчо ти ли е?
— Да. Той е на Уолстрийт. Там има много пари. Споменал ме е в завещанието си. Пуши много.
— Е, чудесно е, че имаш къде да се възстановяваш.
— Трябваше да ида на Карибите.
Тя се усмихна.
— Нямаше да се забавляваш толкова много. Между другото, как се чувстваш?
— О, чудесно. Много съм добър, докато не се опитам да се напрегна.
— Не се напрягай.
— Няма.
— Е, какво откри през последните няколко дни? Постигна ли нещо?
— Малко. Но, както казах, Макс ми би шута и шефът ми ме е видял по телевизията в деня на убийството. Освен това мисля, че твоят приятел господин Наш е казал някоя лоша дума за мен пред началниците ми. Много дребнаво от негова страна.
— Ти много го озори, Джон. Обзалагам се, че малко ти е ядосан.
— Възможно е. Навярно иска да сложи край на жизнения ми цикъл.
— Е, това не зная.
„Аз пък го зная.“
— По-важното е, че навярно ще ми се наложи да давам обяснения на големите шефове.
— Жалко. Кажи, ако мога с нещо да ти помогна.
— Благодаря. Всичко ще се оправи. За пред обществото не е хубаво да се ебаваш с ранено ченге.
— Всъщност искаш ли да напуснеш полицията?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да. Искам да се върна. Готов съм.
— Добре. Изглеждаш готов.
— Благодаря. Е, кой е убил Том и Джуди Гордън?
Тя насилено се усмихна.
— Мислех си, че ти ще ми кажеш.
— Едва ли можеш да се надяваш да получиш много за един долар седмично. Или беше месечно?
Известно време Бет си поигра с лъжичката, после ме погледна и попита:
— Когато се запознах с теб, отначало не те харесах. Знаеш ли защо?
— Чакай да си помисля… арогантен, прави се на остроумен, прекалено хубав.
За моя изненада тя кимна.
— Нещо такова. Сега осъзнавам, че в теб има нещо повече.
— Не, няма.
— Разбира се, че има.
— Може да се опитвам да се свържа с детето в мен.
— А, с това чудесно се справяш. Трябва да се опиташ да се свържеш с потиснатия възрастен в себе си.
— Така не се говори с ранен герой.
— Като цяло, мисля, че си верен на приятелите си и си отдаден на работата си.
— Благодаря. Да се върнем на случая. Искаш да те информирам какво съм свършил.
— Удивително е, че изобщо си свършил нещо — със саркастична нотка отвърна Бет. — Като че ли си бил зает с други неща.
— Свързани с работата. Тя е председателка на…
Ема надникна в кухнята.
— Добре, мисля, че чух навън клаксон. Приятно ми беше да се запознаем, Бет. Ще се чуем по-късно, Джон. — Тя излезе и чух входната врата да се отваря и затваря.
— Много е мила — отбеляза Бет и прибави: — И как само се движи!
Не отговорих.
— При теб ли са онези финансови разпечатки?
— Да. — Изправих се. — В кабинета. Веднага се връщам.
Излязох в централния коридор, но вместо да ида в кабинета, излязох навън.
Ема седеше на един от плетените столове и чакаше Уорън. Отпред видях черния служебен форд на Бет.
— Стори ми се, че чух клаксон — каза Ема. — Просто ще почакам тук.
— Съжалявам, че не мога да те откарам на работа.
— Няма проблем. Уорън живее съвсем наблизо. Скоро ще пристигне.
— Добре. Ще се видим ли по-късно?
— В петък вечер излизам с момичетата.
— И какво правят момичетата?
— Същото като момчетата.
— Къде ходят момичетата?
— Обикновено в Хамптънс. Търсим си богати съпрузи и любовници.
Едновременно ли?
— Както дойде. Договаряме се.
— Добре. По-късно ще намина през магазина. Къде ти е гърнето?
— В спалнята.
— Ще ти го донеса, когато се видим.
По дългата отбивка зави автомобил и Ема се изправи.
— Партньорката ти май се изненада, че ме вижда тук — каза тя.
— Е, предполагам, че е очаквала аз да отворя вратата.