— Изглеждаше нещо повече от изненадана. Беше малко… притеснена. Потисната. Тъжна.
Свих рамене.
— Каза ми, че не се срещаш с никой друг оттук.
— И е вярно. Запознах се с нея в понеделник.
— Ас мен се запозна в сряда.
— Така е, но…
— Виж, Джон, не ми пука, но…
— Тя е просто…
— Уорън пристигна. Трябва да тръгвам. — Тя заслиза по стълбите, после се върна, целуна ме по бузата и забърза към колата.
Махнах с ръка на Уорън.
О, добре. Върнах се вътре и отидох в кабинета. Натиснах бутона на телефонния секретар. Първото съобщение, получено в седем предишната вечер, беше от Бет, която каза:
— Утре в десет сутринта имам среща с Макс. Бих искала да намина на път за натам — към осем и половина. Ако има някакъв проблем, позвъни ми довечера. — Тя ми съобщи домашния си номер, после прибави: — Можеш да ме потърсиш и сутринта или в колата ми. — Даде ми номера си в колата и каза: — Ако ти направиш кафето, аз ще донеса понички.
Гласът й звучеше много приятелски. Наистина би трябвало да ми позвъни сутринта от автомобила си. Но както и да е. Дългогодишният ми опит винаги е показвал, че ако пропуснеш някое съобщение, задължително се случва нещо интересно.
Следващото обаждане бе от Дом Фанели, получено в осем часа вечерта. Той каза:
— Хей, вкъщи ли си? Вдигни, ако си там. Е, добре…Слушай, днес имах посещение от двама господа от спецгрупата за борба с тероризма. Някой си Уитъкър Уайтбред или нещо такова от ФБР, абсолютно конте, и неговият партньор от полицията, с когото на няколко пъти съм се срещал, пълен селяндур. Знаеш какво искам да кажа. Във всеки случай, искаха да знаят дали сме се чували. Искат да се срещнат с теб във вторник, когато дойдеш тук на медицински преглед, и аз, трябва да те заведа при тях. Мисля, че ФБР не вярва в собственото си съобщение в пресата за ваксината за ебола. Струва ми се, че надушвам някакво прикритие. А бе, всички ли ще пипнем трипер и ще гледаме как хуйовете ни окапват? Между другото, утре вечер отиваме на Сан Дженаро. Довлечи си задника тук и ела с нас. В бара на Таормина, в шест часа. Кени, Том, Франк аз. Може да вземем и няколко гаджета. Ще mange, mange, mange. Bellisimo. Molto bene. Ела с нас, ако твоят пеперон се чувства самотен. Чао.
Интересно. Искам да кажа за спецгрупата за борба с тероризма. Това определено не ми звучеше като да са се загрижили за появата на чудотворен цяр за ебола на черния пазар. Очевидно Вашингтон все още се намираше в паника. Би трябвало да им кажа да не се тревожат — става дума за пиратско съкровище, момчета. Нали знаете, капитан Кид, дублони и прочее. Но нека си мислят за терористи. Кой знае, може и да открият някой. Това е добра тренировка за тях.
Фестивалът на Сан Дженаро. Слюнки ми потичаха за пържени калмари и калцоне. Божичко, понякога тук се чувствах като заточеник. Понякога ми харесваше — природа, тишина, никакво улично движение, рибари…
Спокойно бих могъл довечера в шест да съм при Таормина, но не исках да летя толкова близо до пламъка. Трябваше ми повече време, а разполагах с дните до вторник, когато щяха да ме пипнат — първо лекарите, после Улф, нак рая типовете от СБТ. Чудех се дали Уитъкър Уайтбред ц Джордж Фостър поддържат връзка. Или пък бяха един и същ човек?
Така или иначе, взех купчината финансови разпечатки. На бюрото беше и торбичката от винарните „Тобен“ с плочката, на която бе нарисуван рибар. Взех я, после си казах „не“, след това „да“, отново „не“ и накрая „може би по-късно“. Оставих я и се върнах в кухнята.
25.
Бет Пенроуз беше пръснала листовете хартия от куфарчето си по масата. Чак сега забелязах чинията, пълна с понички. Дадох й разпечатките и казах:
— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да прослушам телефонния си секретар. Чух съобщението ти.
— Трябваше да ти позвъня от колата — отвърна тя.
— Няма нищо. Винаги си добре дошла. — Посочих листовете на масата и попитах: — Е, какво имаш там?
— Някои бележки. Доклади. Искаш ли да ги чуеш?
— Естествено. — Налях и на двама ни кафе и седнах.
— Ти откри ли нещо друго в разпечатките? — попита Бет.
— Само известно нарастване на телефонната им сметка и на разходите в две от кредитните им карти след пътуването им в Англия.
— Смяташ ли, че пътуването им в Англия е било нещо повече от командировка и ваканция?
— Възможно е.
— Мислиш ли, че са се срещнали с чуждестранен агент?
— Мисля, че изобщо не знаем какво са правили в Англия. — Бях съвсем сигурен, разбира се, че са прекарали седмицата в ровене из тристагодишни документи, само за да регистрират официално присъствието си в държавния архив и в Британския музей и така да установят алибито си на търсачи на съкровища. Но все още не бях готов да споделя тази информация.